П. Удхаус - Ъкридж

Утрото на следващия ден беше ясно и прекрасно, а слънцето, докато се носехме обратно към Лондон, се усмихваше благосклонно през прозорците на нашето третокласно купе. То обаче не успяваше да предизвика ответна усмивка по лицето на Ъкридж. Той седеше в ъгъла и намръщено гледаше навън към потъналата в зеленина местност. По никакъв начин не изглеждаше благодарен че престоят му в ареста беше приключил. От устата му не се отрони и една признателна дума за бързината и съобразителността, с която бях успял да го измъкна оттам.

Постигнах това с помощта на телеграма за пет шилинги, адресирана до Кут Откачалката. Малко след закуска Ъкридж беше нахлул в стаята ми като свободен човек с информацията, че Откачалката бил изпратил телеграма па полицията на Редбридж с указания да отключат арестантската килия. По всичко обаче личеше, че той счита свободата за нещо дребно в сравнение с преживените от него страдания и сега седеше във влака и мислеше, мислеше, мислеше.

Не бях изненадан, когато първото нещо, което направи щом пристигнахме на Падингтън, беше да скочи в едно такси и да нареди на шофьора да го откара незабавно на адреса, където живееше Кут Откачалката.

Аз лично, макар и да бях достатъчно деликатен, за да не го заявя, бях на страната на Кут. Щом Ъкридж е искал да задига колите на приятелите си без да им даде никакво обяснение, смятах, че рискът е бил изцяло за негова сметка. Не виждах по силата на каква свръхестествена телепатия Кут Откачалката би могъл да знае, че изчезналият му уинчестър-мърфи е попаднал в ръцете на негов стар съученик. Ала Ъкридж, ако се съдеше по святкащия му поглед и здраво стиснати устни, да не говорим за факта, че яката му беше изскочила от копчето си, а той не си беше направил труда да я оправи, мислеше по друг начин. Когато ни въведоха в разкошната всекидневна на Откачалката, от гърдите му се откъсна дълга и дълбока въздишка като на боксьор, който чува гонга да оповестява началото на първия рунд.

Откачалката изприпка от съседната стая по пижама и халат на цветя. Очевидно не обичаше да става рано.

— О, ето ви и вас! — доволно констатира той. — Слушай, старче, ужасно се радвам, че всичко е наред.

— Наред! — Ъкридж изсумтя възбудено. Гърдите му се надуха под жълтата мушама. — Наред!

— Ужасно съжалявам, че си имал неприятности.

Ъкридж се помъчи да каже нещо, но не успя.

— Знаеш ли, че прекарах нощта на отвратителен дървен нар — най-сетне дрезгаво рече той.

— Наистина ли? Виж ти!

— Знаеш ли, че тази сутрин в полицията ми четоха конско?

— О, не!

— И разправяш, че всичко било наред!

Той беше готов да отприщи бента на красноречието си и да произнесе дълга реч, предназначена да причини срам и тревога у Кут Откачалката, защото вдигна юмрук, размаха го възбудено и преглътна един-два пъти. Но преди да се впусне в обвинителната си пледоария, домакинът го изпревари.

— Не мисля, че това е станало по моя вина — изблея Откачалката Кут, като по този начин даде израз на собствените ми чувства.

— Не мислиш, че това е станало по твоя вина? — заекна Ъкридж.

— Слушай, старче — миролюбиво подех аз. — Не исках да го казвам преди, защото ми се стори, че не беше в настроение за това, но какво друго би могъл да направи бедният човечец? Взимаш му колата без никакво обяснение…

— Какво?

— …и той съвсем естествено си е помислил, че е открадната и е предупредил полицията да търсят крадеца. Всъщност, именно аз го посъветвах да направи това.

Ъкридж се взираше мрачно в Откачалката.

— Без никакво обяснение! — повтори той. — Ами моето писмо, дългото и прилежно написано обяснително писмо, което ти изпратих?

— Писмо?

— Да!

— Не съм получил писмо — каза Кут Откачалката.

Ъкридж злобно се изсмя.

— Сега ще започнеш да разправяш, че в пощата нещо са объркали, а? Плитко скроено, много плитко скроено. Сигурен съм, че пуснах писмото. Помня, че го сложих в джоба си именно с тази цел. Ето, то не е тук сега, а аз нося този костюм откакто заминах за Редбридж. Виж. Ето какво има в джоба…

Думите му заглъхнаха, когато погледна към плика в ръката си. Настъпи продължително мълчание. Ченето на Ъкридж бавно увисна.

— Виж ти, дявол да го вземе, как ли е станало това? — промърмори той.

Трябва да призная, че в този труден момент Кут Откачалката прояви благородство, което аз никога не бих могъл да проявя. Той само кимна съчувствено.

— И на мен самия често ми се случват подобни неща — каза той. — Така и не мога да запомня, че трябва да изпратя тези неща. Е, след като всичко е обяснено, нека пийнем по едно, старче, и да забравим станалото.