П. Удхаус - Ъкридж

Мистър Билсън доби смутен вид. Съвсем ненужно, по мое мнение. Дори героите могат с пълно основание да треперят пред бърсалка, размахана от разгневена жена.

— Излези от задната стая — смутено каза той. — Почна да крещи, като видя к’во съм направил. Не мож’ удари жена — кавалерски обясни мистър Билсън.

— Разбира се, че не — съгласих се аз. — Но какъв беше проблемът?

— Извърших дубро дело — добродетелно заяви мистър Билсън.

— Добро дело?

— Излях им бирите.

— Чии бири?

— Ами сичките им бири. Влязох и вътре имаше доста грешни хора, дето се наливаха с бира. И аз ги излях. Сичките. Тръгнах по масите и им излях бирите една подир друга. Тез бедни грешници бая са изнинадаха — каза мистър Билсън с, както ми се стори, тържествуваща усмивка.

— Лесно мога да си го представя.

— Хъ?

— Казвам, сигурен съм, че са били изненадани.

— Р-р-р! — отвърна мистър Билсън. Той се намръщи. — Бирата — продължи с хладна непреклонност той — е лошо нещо. Греховна е, де, бирата. Жили като змия и хапе като проклета усойница.

Устата ми се навлажни. Тъкмо такава бира търсех из страната години наред. Помислих си, обаче, че не е благоразумно да го споделям. Поради някаква причина, която не можех да проумея, моят спътник, който някога обичате бирата не по-малко от всеки друг, очевидно беше изпълнен с новодобита пуританска неприязън към тази напитка. Реших да сменя темата.

— С нетърпение очаквам участието ви в мача довечера.

Той ме изгледа безизразно.

— Мойто?

— Да, в Одфелоус Хол.

Той поклати глава.

— В никакъв Одфелоус Хол няма да се бия — отвърна той. — Нито в Одфелоус Хол, нито нейде другаде ши са бия, нито довечера, нито друга вечер. — Той се замисли дълбоко и след малко, очевидно стигнал до заключение, че последното му изречение може да бъде подсилено с прибавянето на отрицание, добави „Не!“.

И след като каза това, той внезапно спря и настръхна като ловджийско куче, надушило свежа следа. Аз вдигнах логлед, за да видя какъв интересен предмет край пътя беше привлякъл вниманието и забелязах, че стоим под табелата на друга кръчма, на която пишеше „Синия глиган“. Прозорците й бяха гостоприемно отворени и през тях долиташе мелодичното подрънкване на чаши. Мистър Билсън облиза устни с мълчаливо задоволство.

— Прущавай, мистър — каза той и неочаквано ме остави сам.

Единствената ми мисъл в момента беше да намеря Ъкридж колкото може по-бързо, за да го известя за този зловещ развой на събитията. Защото бях дълбоко разтърсен. Нещо повече, аз бях разтревожен и притеснен. При положение, че беше една от звездите в специален, десетрундов мач, който трябваше да се състои тази вечер, отношението на мистър Билсън ми се стори странно, да не кажа обезпокоително. Ето защо, въпреки внезапния трясък и гълчава от вътрешността на „Синия глиган“, които ме приканваха да спра и видя какво става, аз поех бързо напред и нито спрях, нито се ослушах, докато не стигнах до стъпалата пред Карлиън стрийт номер седем. Най-сетне, след като продължителното ми звънене и чукане накара някаква жена в напреднала възраст да отвори вратата, намерих Ъкридж да лежи върху кушетка с дамаска от росхар в далечния ъгъл на всекидневната.

Веднага му разказах обезпокоителните новини. Щеше да бъде загуба на време, ако се опитах да му ги поднеса постепенно.

— Току-що срещнах Билсън — казах аз — и по всичко личи, че е изпаднал в доста странно настроение. Всъщност, със съжаление трябва да кажа, старче, че той остави у мен впечатлението…

— Че няма да се бие довечера? — каза Ъкридж с необяснимо спокойствие. — Точно така. Няма. Преди малко дойде тук да ми каже. Това, което ми харесва у него, е внимателното му отношение към всички заинтересовани. Той не иска да попречи на ничии планове.

— Но какво е станало? Да не би да се оплаква, че ще получи само двайсет лири?

— Не. Той мисли, че боксирането е греховно.

— Какво?

— Това е положението, Корки, мойто момче. Като последни глупаци го изпуснахме от поглед за секунда тази сутрин и той се завлякъл на онова религиозно събрание. Излезе след лека и здравословна закуска да се помотае, както каза, и преди половин час се върна нов човек. Дълбоко загрижен за ближните, проклет да е! С гаден пророчески блясък в очите. Каза ни, че според него боксирането било греховно и после хукна да разнася Словото.

Бях потресен до дъното на душата си. Уилбърфорс Билсън — несравнимият, но своенравен Билсън Тупалкаса, не беше най-идеалният боксьор за менажиране, но досега никога не беше прекрачвал границата. Дребните проблеми, които създаваше на своя мениджър, можеха да бъдат преодолени с търпение и такт. Но не и този. Психологията на мистър Билсън беше за мен като отворена книга. Той притежаваше ограничен ум, способен да побере не повече от една идея в даден момент, а освен това беше неотстъпчив като всеки простодушен човек. Въпреки всички аргументи, той оставаше непреклонен. Всички усилия на здравия разум да проникне в тази твърда глава, оставаха напразни. При това положение на нещата не можех да си обясня странното спокойствие на Ъкридж. Бях удивен от силата на духа, която проявяваше в този труден час.