П. Удхаус - Ъкридж

— Започна ли събранието? — попита полицаят, като кимна с глава към вратата.

— Да. Председателят точно произнасяше встъпителните реплики, когато излязох.

— А! По-добре да им дадем малко време да загреят — загадъчно каза той.

В продължение на няколко минути се възцари спокойно мълчание, докато миризмата на евтин тютюн се конкурираше с другите миризми в коридора.

След малко обаче тишината беше нарушена. От невидимата зала долетя слабо ръкопляскане, а после се разнесе мелодия. Аз се сепнах. Не беше възможно да различа думите, но енергичният ритъм нямаше как да се сбърка:

Тя беше! Трябваше да бъде тя! Аз поруменях, изпълнен със скромна гордост.

— Това е мое — казах, като се опитах думите ми да прозвучат равнодушно.

— Ъ? — попита полицаят, който беше изпаднал в дълбок размисъл.

— Това, което пеят. Мое е. Моята предизборна песен.

Стори ми се, че полицаят ме изгледа странно. Може и да беше с възхищение, но на мен ми заприлича повече на разочарование и неодобрение.

— Ти да не си на страната на Лолор? — навъсено попита той.

— Да. Аз написах неговата предизборна песен. Сега я пеят.

— Аз съм против него, напълно, от дъното на душата си — натъртено произнесе полицаят. — Никак не ми харесват възгледите му — подмолни, тъй им викам. Подмолни.

Нямаше какво да отговоря. Тази разлика в мнениятабеше неприятна, но това беше положението. В края на краищата, нямаше никаква причина политическите различия да помрачат началото на едно хубаво приятелство, готово да покълне сред отровнозелените стени на коридора, собственост на Обединените механици. Не трябваше да го вземам навътре, това беше правилната тактика. Опитах се внимателно да насоча разговора към теми, които не бяха толкова спорни.

— Това е първото ми посещение в Редбридж — словоохотливо започнах аз.

— Ъ? — измуча полицаят, но виждах, че това никак не го интересува. Той довърши цигарата си с три бързи дръпвания и я стъпка. И след като го направи, видът му стана някак странно решителен и напрегнат. Изпъкналите му като на варена риба очи сякаш казваха, че прахосването на време вече беше приключило и беше дошъл ред за изпълнение на полицейските задължения. — Оттук ли се минава за подиума, господине? — попита той, като кимна към към вратата.

Не мога да кажа защо, но в този момент внезапно ме обзе лошо предчувствие.

— Защо искате да идете на подиума? — разтревожен попитах аз.

Вече не можех да сбъркам страховития му поглед с официална маска. Толкова студ и мраз се бяха концентрирали в него, че все едно леден юмрук ме фрасна в слънчевия сплит и аз неволно отстъпих към вратата.

— Не е ваша работа — строго отсече той — защо искам да ида на подиума. Ако искате наистина да знаете — продължи той с внезапната непоследователност, отличаваща великите умове, — ще арестувам един тип.

Макар и малко обидно за Ъкридж, аз веднага реших, че ако някой на подиума беше заплашен от арест, то именно той беше човекът. Имаше поне още двайсетина ревностни поддръжници на Клюна, насядали зад председателя отвъд тази врата, но нито за миг не допуснах възможността, че именно някой от тях е цел на ръката на закона. Само миг по-късно се оказа, че инстинктът ми не ме е излъгал. Пеенето беше престанало и пространството на залата бе уплътнено от гръмовен глас. Той говореше, после беше прекъснат от гръмогласен смях, след което отново заговори.

— Той е — кратко каза полицаят.

— Трябва да има някаква грешка — подех аз. — Това е моят приятел, мистър Ъкридж.

— Нито знам името му, нито ме е грижа как се казва — категорично заяви полицаят. — Но ако той е едрият тип с очилата, дето е отседнал в „Бул“, точно той ми трябва. Той може и да е ’ного смешен и забавен оратор — изрече полицаят ядно, докато доволен изблик на смях посрещна вероятно поредната острота за сметка на страната, която блюстителят на реда очевидно подкрепяше, — но това няма никакво значение, защото ще трябва да дойде с мен до участъка и да обясни откъде притежава крадена кола, за която е изпратено запитване от централата.

Сърцето ми се сви. Пред очите ми просветна.

— Кола? — с разтреперан глас попитах аз.

— Кола — каза полицаят.

— Да не би името на джентълмена, подал жалба, че колата му е била открадната, да е Кут? Защото…

— Не зн…

— …защото ако е така, е станала грешка. Мистър Ъкридж е личен приятел на мистър Кут и…