П. Удхаус - Ъкридж

— Какъв скандал?

— Понякога във въображението ми изниква ужасна картина — каза Клюна, като потръпна леко — как някой от неговите кредитори изведнъж се изправя сред публиката и го изобличава, тъй като не е платил за чифт панталони или нещо друго.

Той погледна тревожно към спящата фигура.

— Няма причина да се притесняваш, ако продължи да носи този костюм — казах аз успокоително, — защото по една случайност го е задигнал от мен. Чудех се защо ми изглежда толкова познат.

— Е, както и да е — заяви Клюна с непоколебим оптимизъм, — предполагам, че ако е имало да се случва нещо подобно, досега да се е случило. Той говори по митинги цялата седмица без подобни издънки. Ще го оставя да открие последното ни събрание утре вечер. Той умее да подгрява публиката. Ти, разбира се, ще дойдеш, нали?

— Нищо не би могло да ме спре, ако ми предстои да видя как Ъкридж подгрява публиката.

— Ще се погрижа до получиш място на подиума. Ще бъде най-голямото събрание от всички, които сме провели досега. Гласуването ще бъде на следващия ден и това ще бъде нашата последна възможност да убедим онези, които все още не са решили за кого да гласуват.

— Не знаех, че такива хора посещават събранията. Мислех, че публиката винаги държи твърдо за оратора.

— В някои избирателни райони може и да е така — мрачно отвърна Клюна, — но това определено не се отнася за Редбридж.

Огромното събрание в подкрепа на кандидатурата на Лолор Клюна се проведе в известната с грозотата си Зала на Обединените механици. Докато седях на подиума в очакване на началото, до мен достигаха разнородни миризми на прах, непрани дрехи, портокалови обелки, тебешир, дърво, гипс, помада и на Обединените механици, които образуваха сложна по състав и богата по съдържание смес, която, започнах да предчувствам, най-вероятно щеше да се окаже извън границите на поносимостта. Смених си мястото, за да седна до малка, но изглеждаща обещаващо врата, през която щеше да бъде възможно, ако се наложеше, да се оттегля незабелязано.

Принципът, по който се избират председателите на подобни събрания, сигурно ви е достатъчно добре познат, за да се впускам в подробности, но в случай, че някои мои читатели не са на „ти“ с начина на действие на политическата машина, трябва да обясня, че почетната длъжност не може да получи никой по-млад от осемдесет и пет години, като предимство имат хората с аденоиди. (болезнен израстък в носно-гърлената кухина, трета сливица, бел. пр.) В случая с Лолор Клюна организаторите бяха надминали себе си и бяха избрали първенеца на класа. В допълнение към аденоидите, многоуважаваният маркиз на Крикълуд изглежда се беше родил (и все още продължаваше да стиска) с огромен и парещ картоф в устата, а ораторските си умения беше придобил в кореспондентски курс по пощата. Успях да разбера първото му изречение — че ще ни отнеме само момент — но цели петнайсет минути след това стоях объркан. По мърдането на адамовата му ябълка разбирах, че още говори, но какво точно казваше дори не можех да се досетя. И тъй като вратата до мен безмълвно ме подканяше да се възползвам от възможността, която ми предоставя, аз се промъкнах тихо през нея и я затворих след себе си.

Като се изключи факта, че председателят беше изчезнал от погледа ми, положението ми не се беше подобрило съществено. Сценичните ефекти в залата не бяха успели да ме очароват, но и тук нямаше нищо ободрително, на което да спра поглед. Бях се озовал в покрит с каменни плочи коридор с боядисани в отровнозелено стени, който завършваше с ред стъпала. Тъкмо се канех нехайно да поема към тях, за да ги проуча по-подробно, когато чух нечии стъпки и в следващия миг пред погледа ми изникна шлем, последван от червендалесто лице, синя униформа и големи здрави боти — придавайки завършен вид на един полицай, който тръгна право към мен по коридора с отмерени крачки, сякаш беше на обход из района си. Лицето му изглеждаше строго и неодобрително и приписах това на факта, че току-що бях запалил цигара — най-вероятно на място, където пушенето не се поощряваше. Пуснах цигарата и виновно я стъпках с тока на обувката си — постъпка, за която още в следващия миг съжалих, защото самият полицай извади една от дълбините на куртката си и ме помоли за огънче.

— Не ми е позволено да пуша по време на дежурство — непринудено обясни той, — но не виждам нищо лошо в това да запаля една цигара.

Сега видях, че онова, което бях взел за строго и неодобрително изражение, е било просто официална маска. Съгласих се, че няма нищо лошо в това човек да запали цигара.