П. Удхаус - Ъкридж

Никак не беше лесно да го изпреваря, защото звукът от стъпките ми очевидно караше мистър Билсън да си мисли, че го преследват и да поддържа олимпийско темпо. В края на краищата, когато към препускането си започнах на всяка втора крачка умолително да добавям: „Мистър Билсън! Чуйте, мистър Билсън!“, той очевидно разбра, че се намира сред приятели.

— О, ти ли си? — каза той, като спря.

Очевидно изпита облекчение. Измъкна потъмняла лула и запали. На фона на гъсто стелещия се дим аз произнесох благодарствената си реч. След като ме изслуша, той извади лулата от устата си и в няколко прости думи обясни поуката от цялата история.

— Никой не може да удря моите приятелчета, когат’ съм наблизу — изрече заклинателно мистър Билсън.

— Беше ужасно любезно от ваша страна, че си направихте труда — развълнувано казах аз.

— Нямъ нищу — каза мистър Билсън.

— Сигурно здраво сте ударили онзи кръчмар. Излетя навън с шейсет километра в час.

— Цапнъх гу — съгласи се мистър Билсън.

— Боя се, че е наранил окото ви — съчувствено казах аз.

— Ами, той! — отрече мистър Билсън и презрително се изплю. — Не беше той. Неговите дружки. Шест-седем парчета бяхъ.

— И тях ли цапнахте? — извиках аз, удивен от храбростта на този мъж-чудо.

— Ър! — потвърди мистър Билсън. Той пуши известно време в мълчание, а после добави: — Ама най-много негу бъхтих. — После ме погледна сърдечно с разтърсено из основи доблестно сърце. — Саму кат’ си помисля — възмутено заяви той, — чи такъв… ъ-ъ-ъ бабанка — описанието бе изключително точно и прецизно — мож’ да цапне дрибусък кат’ теб!

Това отношение беше толкова достойно за възхищение, че нямаше как да възразя срещу избора на думи. Нито пък възроптах, че ме наричат „дребосък“. За мъж с осанката на мистър Билсън, предполагам, повечето хора наистина изглеждаха дребосъци.

— Е, много съм ви задължен — казах аз.

Мистър Билсън пушеше мълчаливо.

— Отдавна ли се върнахте? — попитах аз, за да кажа нещо. Макар останалите му качества да бяха достойни за ува жение, поддържането на разговор не беше сред тях.

— Да съ върнъ? — учуди се мистър Билсън.

— В Лондон. Ъкридж ми каза, че отново сте тръгнали да плавате.

— Слушай, мистър — възкликна мистър Билсън, който за пръв път прояви истински интерес към думите ми, — виждал ли си гу скоро?

— Ъкридж? О, да, виждаме се почти всеки ден.

— Опитвах се да гу намеря.

— Мога да ви дам адреса му — казах аз и го написах на гърба на един плик. После, след като се ръкувах с него, още веднъж му благодарих за любезната помощ и взех назаем пари за билет в метрото, за да се върна в Цивилизацията, двамата се разделихме, изразявайки взаимното си благоразположение един към друг.

Следващият етап в развоя на събитията ще нарека „Епизодът с неприятната жена“. Това се случи два дни по-късно.

Когато се върнах в квартирата си на Ибъри стрийт малко след обяд, бях посрещнат в коридора от мисис Бауълс, съпругата на моя хазаин.

Поздравих я с известна нервност. Тази жена винаги предизвикваше пулсиране в слепоочията ми, подобно на нейния съпруг. На нея й липсваше посланическото достойнство на Бауълс, но компенсираше този недостиг с изключително гробовно поведение, което караше дори силни мъже да треперят от страх пред погледа на воднистите й очи. Шотландка по рождение, тя имаше очи, които изглеждаха така, сякаш непрестанно търсеха астрални тела, обвити в савани. Според мен това си е любимо домашно занимание на определени обществени кръгове в Северна Британия.

— Сър — каза мисис Бауълс, — в стаята ви има тяло.

— Тяло! — трябва да отбележа, че това начало на разговора, достойно за Филипс Опенхайм (Едуард Филипс Опенхайм (1866–1946) — английски писател на трилъри. Използвал и псевдонима Антъни Партридж, бел. пр.), определено ме стресна. После си спомних нейната националност. — О, мъж, искате да кажете?

— Жена — поправи ме мисис Бауълс. — Тяло с розова шапка.

Усетих как ме обзема чувство за вина. В този непокварен и скромен дом женските тела с розови шапки очевидно изискваха обяснение. Почувствах, че най-правилният ход от моя страна щеше да бъде да призова небето за свидетел, че тази жена не означава нищо за мен, нищичко.

— Трябва да ви предам това писмо, сър.

Поех плика и го отворих с въздишка. Бях познал почерка на Ъкридж и за стотен път през годините на нашето приятелство бях обзет от тъжното подозрение, че този човек отново ще иска от мен нещо страховито.