П. Удхаус - Ъкридж

Мисля, че ако се беше ограничил само до поглед — колкото и обиден да беше — аз нямаше да се задълбочавам повече в проблема. В края на краищата правото беше на негова страна. Как бих могъл да очаквам от него да прозре в душата ми и да забележи нейната снежнобяла чистота? Но докато се надигах, той не можа да устои на изкушението да сложи сол в раната.

— Тъй ти се пада, като се опитваш да пиеш без пари — каза той с непоносимо, както ми се стори, самодоволство.

Тези груби слова ме засегнаха дълбоко и бяха причина да пламна от благородно възмущение. Хвърлих се към кръчмаря. Изобщо не ми дойде наум колко лекомислено е от моя страна да нападам този Колос. Съвсем бях забравил, че той може да ме обезвреди с една ръка. Миг по-късно той вече ми беше напомнил този факт. Още докато летях към него, един огромен юмрук се появи изневиделица и се стовари в слепоочието ми. В резултат на което отново седнах.

— Ей!

Смътно усещах, че някой ми говори, някой, който не беше кръчмарят. Този атлет вече ме беше отписал като слаба ракия и се беше върнал към професионалните си задължения. Вдигнах поглед и видях пред себе си огромна човешка фигура, загърната в голямо количество син шевиот, а после някаква сила ме вдигна без всякакво усилие на крака.

Главата ми вече беше започнала да се избистря и аз успях да огледам по-подробно моя симпатизант. И докато го оглеждах, започна да ми се струва, че съм го виждал някъде и преди. Тази червена коса, тези блестящи очи, тези внушителни форми — това не можеше да бъде никой друг освен моя стар приятел Уилбърфорс Билсън — Билсън Тупалката, бъдещият шампион, когото за последен път бях видял да се боксира в „Уандърлънд“ под ръководството на личния си мениджър Стенли Федърстоунхо Ъкридж.

— Цапнъ ли тъ? — попита мистър Билсън.

Този въпрос не представляваше никаква трудност за мен. Колкото и разстроени да бяха умствените ми способности, на този въпрос можех да отговоря без всякакво колебание.

— Да, цапна ме — потвърдих аз.

— Ър! — изхърка мистър Билсън и мигом хлътна в кръчмата.

Не успях да схвана веднага значението на този ход. Отначало разтълкувах внезапното му оттегляне като желание да употреби нещо ободряващо, уморен от моята компания. Едва когато през вратата започнаха да долитат откъслечни звуци от разговор на висок тон, аз започнах да подозирам, че приписвайки му подобна безчувственост, може би незаслужено съм оскърбил този човек със златна душа. Внезапната поява на кръчмаря превърна подозрението в увереност. Моят екзекутор профуча навън, сякаш тласнат от могъща сила и затанцува заднишком по паважа нещо много наподобяващо фокстрот.

Кръчмарят, както подобава на мъж, практикуващ този занаят на Ратклиф хайуей, беше замесен от кораво тесто. Той не беше страхливец. Веднага щом успя да спре трудно контролируемия си пирует, той опипа внимателно дясната си скула, измърмори нещо под нос и се втурна обратно в кръчмата. Може да се каже, че повторното затваряне на вратата след него отбеляза началото на истинските събития.

Бях твърде омаломощен, за да вляза и да видя какво точно се случваше в кръчмата. Звуците, които се разнасяха отвътре, приличаха на шум от земетресение, при това доста силно земетресение. Стори ми се, че цялата стъклария на света започна едновременно да се троши, населението на няколко града крещеше в един глас и почти си представих как стените на сградата се тресат и огъват. В този момент прозвуча полицейска свирка.

В звука на полицейската свирка има нещо магическо Той действа като масло на най-бурните води. Този спецално предизвика мигновено спиране на врявата. Чашите престанаха да се трошат, гласовете притихнаха и миг по-късно мистър Билсън излезе в доста по-различен отколкото на влизане вид. Носът му леко кървеше, а по лицето му се мъдреха началните признаци на насинено око, но иначе по него нямаше други поражения. Той се огледа предпазливо нагоре и надолу по улицата и хукна към най-близкия ъгъл. Аз, като се отърсих от замайващите последствия от сблъсъка с кръчмаря, хукнах след него. Бях преизпълнен с благодарност и възхищение.

Исках да настигна този мъж и да му благодаря тържествено. Исках да го уверя в моята вечна признателност. Нещо повече, исках да взема на заем от него шест пенса. Осъзнаването на факта, че той беше единственият човек в целия лондонски Ийст Енд, който вероятно можеше да ми заеме пари и да ми спести ходенето пеш до Ибъри стрийт, сякаш ми даде криле и аз хукнах дваж по-бързо.