П. Удхаус - Ъкридж

Той с презрение отказа да отговори, и докато се спусках надолу по огряната от слънце улица, чувствах как продължава да ме следи с поглед. Сигурно мислено си казваше: „Ужасен екземпляр! Единствено заради моето благоразумие и предвидливост не се измъкна с лъжиците.“

Следобедът беше топъл, но току-що преживените събития така бяха разбъркали емоциите ми, че аз изминах пеш целия път до Ибъри стрийт с бързината на кон-рекордьор. Когато влязох във всекидневната си плувнал в пот и уморен като куче, заварих Ъкридж изтегнат на дивана.

— Здрасти, момко — каза този ведър и общителен човек, като протегна ръка към разхладителната напитка, поставена на пода до него. — Чудех се кога ще се върнеш. Исках да ти кажа, че в края на краищата няма да се наложи да ходиш при леля ми. Оказа се, че Дора имала скътани в банката сто лири и някаква нейна позната, която има фирма за машинописни услуги, й предложила съдружие. Посъветвах я да приеме и сега всичко при нея е наред.

Той отпи голяма глътка от чашата и въздъхна доволно. Настъпи мълчание.

— Кога разбра за това? — попитах аз след известно време.

— Вчера следобед — отговори Ъкридж. — Мислех си да намина и да ти кажа, но ми изхвръкна от ума.

Моментът беше изключително неприятен, един от онези моменти, които издълбават бръчки по лицето и заради които косата по слепоочията придобива изискан сив цвят. Погледнах кръчмаря. Кръчмарят погледна мен. Компанията наоколо ни следеше без да се намесва.

— Бре! — каза кръчмарят.

Аз съм доста бърз в преценките. Веднага видях, че не изпитва никакво съчувствие към мен. Беше едър, дори тлъст мъж, а очите му създаваха впечатление, че гледа на мен като на лош сън, превърнал се внезапно в действителност. Подвижните му устни леко се присвиха и иззад тях проблесна златен зъб, а мускулите на яките му ръце, здрави като железни обръчи, леко потрепнаха.

— Бре! — каза отново той.

Обстоятелствата, които ме бяха накиснали в настоящото ми пренеприятно положение, бяха следните. Когато пишех своите разкази, почерпани от пълноводната река на живота и предназначени за популярните списания, бях свикнал, подобно на останалите ми братя по перо, да изследвам човешкия род в цялото му многообразие. И така — един ден пълнех колоните с описание на херцозите в техните замъци, а на следващия обратно — захващах се с тънещата в мизерия и дългове част от поданиците на Нейно Величество в бедняшките квартали. Спокойно бих могъл да се нарека разностранен автор. В момента работех върху доста трогателна история за едно момиче на име Лиз, което работеше в магазин за пържена риба на Ратклиф хайуей и ето защо бях дошъл тук да се потопя в местната атмосфера и да събера впечатления. Защото идните поколения можеха да кажат всичко за Джеймс Коркоран, но никога, че е бягал от трудности, лишения и неудобства, когато става дума за неговото Изкуство.

Ратклиф хайуей е интересна оживена улица, но в горещ ден докарва на човек жажда. Ето защо след като обикалях наоколо в продължение на час, влязох в кръчмата „Принцът на Уелс“, поръчах халба бира, пресуших я на един дъх, бръкнах в джоба си за пари и установих, че е празен. Вече можех спокойно да добавя към записките си за лондонския Ийст Енд още едно наблюдение в смисъл, че джебчийството в тази част на града процъфтява и се е превърнало в съвършено изкуство.

— Ужасно съжалявам — казах аз, усмихвайки се извинително, като се постарах да вложа в гласа си любезно обаяние. — Току-що установих, че съм останал без пари.

Именно в този момент кръчмарят каза „Бре!“ и се измъкна иззад тезгяха през летящата врата.

— Мисля, че са ми пребъркали джоба — обясних аз.

— Айде бе! — изрази недоверие кръчмарят.

Останах с впечатление, че е доста озлобен тип. Годините общение с безскрупулни граждани, опитвали се да пият без да си плащат, го бяха лишили от онзи прекрасен младежки ентусиазъм, с който беше започнал кариерата си на кръчмар.

— Най-добре да оставя името и адреса си — предложих аз.

— На кой — студено попита кръчмарят — му трябва твойто проклето име и адрес?

Тези практични мъже направо хващат бика за рогата. Той беше поставил пръст право в сърцето на проблема. На кого са му притрябвали моето проклето име и адрес? На никого.

— Ще изпратя… — започнах аз, когато изведнъж моят опонент от думи премина без предупреждение към дела. Една очевидно опитна ръка ме сграбчи за врата, друга ме хвана за дъното на панталона, усетих как вятърът гали лицето ми и в следващия момент вече се търкалях по паважа в посока на влажната и зловонна канавка. Кръчмарят, истински гигант на фона на мръснобялата фасада на кръчмата, ме гледаше зловещо.