П. Удхаус - Ъкридж

В шест и четиридесет и шест, без да обръщам внимание на розовата шапка, която се подаваше от прозореца и пълната ръка, която ми махаше сърдечно за сбогом, аз обърнах гръб на влака и с бледо, решително лице слязох от перона на гара „Хюстън“ и казах на един таксиджия да ме закара с пълна скорост в квартирата на Ъкридж на Арундел стрийт, Лестър скуеър. Доколко ми беше известно, досега на Арундел стрийт не бяха убили никого, но по мое лично мнение моментът за това беше назрял. Обществото и разказите на Сесил бяха направили достатъчно, за да неутрализират ефекта от домашното ми възпитание и аз с радост обмислях идеята да му предоставя един „Ужас на Арундел стрийт“ за неговото следващо посещение на столицата.

— Аха, момко — каза Ъкридж, щом влязох. — Заповядай, стари друже. Радвам се да те видя. Чудех се кога ще се появиш.

Той беше на легло, но това не ме избави от съмнението, което ме мъчеше през целия следобед, че е просто един долен симулант. Отказвах да повярвам дори за миг, че глезенът му е навехнат. Смятах, че тъй като беше успял първи да огледа майката на Флоси и нейното скъпоценно изродче , беше решил ловко да ги прехвърли на мен.

— Четях твоята книга, старче — наруши Ъкридж натежалото мълчание с пресилено безгрижие. Той размаха единствения роман, който бях написал, и за да ви докажа с каква черна неприязън беше препълнена душата ми, трябва да заявя, че дори тези негови думи не успяха да ме омилостивят. — Великолепна е, момко. Това е единствената дума, с която мога да я определя. Страхотна. Дявол да го вземе, ревах като малко дете.

— Предполага се, че това е хумористичен роман — хладно отбелязах аз.

— Ревах от смях — побърза да поясни Ъкридж.

Изгледах го с отвращение.

— Къде държиш тъпите си инструменти? — попитах аз.

— Моите какво?

— Тъпите си инструменти. Трябва ми тъп инструмент. Дай ми някакъв тъп инструмент. Господи! Не ми казвай, че нямаш тъп инструмент.

— Имам единствено самобръсначка.

Седнах уморено на леглото.

— Хей! Внимавай, глезенът ми!

— Глезенът ти! — изсмях се зловещо аз с онзи смях, който вероятно е прозвучал от устата на брата на хазайката, преди да започне операцията на Джеймс Потър. — Нищо му няма на глезена ти.

— Изкълчих го вчера, старче. Нищо сериозно — успокои ме Ъкридж. — Но трябва да остана на легло няколко дни.

— Да, докато онази отвратителна жена и нейното проклето синче си заминат.

По лицето на Ъкридж се изписа смесица от огорчение и изненада.

— Нали не искаш да ми кажеш, че не ти е харесала? Мислех си, че вие двамата страшно ще си допаднете.

— Сигурно си помисли, че и двамата със Сесил ще се окажем сродни души?

— Сесил? — колебливо повтори Ъкридж. — Е, вярно, човек трябва да го опознае по-добре. Той е от онези момче та, с които трябва да бъдеш търпелив, за да покажат истинската си същност, ако разбираш какво имам предвид. Мисля, че човек започва постепенно да го харесва.

— Ако се опита да ми хареса, веднага ще го помоля да се откаже.

— Е, като оставим всичко това настрана — каза Ъкридж, — как мина?

Описах следобедните занимания с няколко кратки думи.

— Съжалявам, стари друже — каза Ъкридж, когато свърших. — Това е единственото, което мога да кажа, нали? Съжалявам. Най-тържествено ти давам дума, че нямах представа на какво ще те изложа. Но въпросът беше на живот и смърт. Нямаше начин да изклинча, защото Флоси настоя. Не искаше да отстъпи дори на сантиметър.

Изтормозен и страдащ, аз съвсем бях забравил за тайнствената Флоси.

— Коя, по дяволите, е тази Флоси? — попитах аз.

— Какво! Флоси? Не знаеш коя е Флоси? Скъпи ми старче, я се стегни. Няма начин да не помниш Флоси. Сервитьорката от „Краун“, в Кенингтън. Момичето, за което е сгоден Билсън Тупалката. Нали не си забравил Флоси? Точно вчера ми разправяше, че си имал хубави очи.

Паметта ми се пробуди. Почувствах се засрамен как съм могъл да забравя това толкова жизнерадостно и импозантно момиче.

— Разбира се! Онази досадница, която доведе със себе си на вечерята, организирана от Джордж Тапър в Риджънт грил. Между другото, Джордж прости ли ти изобщо за това?

— Е, все още се държи малко хладно — печално призна Ъкридж. — Не знам защо старият Тапи продължава да се тормози от тази случка. Истината е, старче, че Тапи не може да надскочи себе си. Чудесен тип, но му липсва проницателност. Не може да разбере, че има определени случаи, когато приятелите на даден човек са длъжни да му се притекат на помощ. Докато ти, например…