П. Удхаус - Ъкридж

— Не бих пропуснал този мач за нищо на света. Дори преди това ще те заведа на вечеря, искаш ли?

— Думи на истински приятел — сърдечно се отзова Ъкридж. — А на следващата вечер ще ти дам такъв банкет, че цял живот ще го помниш. Защото, момко, ще бъда бъкан с пари. Да, бъкан с пари.

— Да, ако Билсън победи. Какво ще стане, ако загуби?

— Да загуби? Как, по дяволите, може да загуби? Изненадан съм, че приказваш подобни глупости, след като само преди няколко дни си го срещнал. Когато го видя, не ти ли направи впечатление на човек в отлична форма?

— Да, за Бога, наистина ми направи такова впечатление.

— Е, тогава? Струва ми се, че морският въздух го е направил по-корав от всякога. Едва успях да си изправя пръстите, след като се ръкувах с него. Той може да спечели световния шампионат за тежка категория още утре, без дори да си извади лулата от устата. Алф Тод — каза Ъкридж, във впечатляващ изблик на въображение — има не повече шансове от еднорък човек в тъмна стая, който се опитва да напъха половин кило разтопено масло в дясното ухо на дива котка с нажежена до червено игла.

Макар да познавах неколцина от членовете, по една или друга причина никога не бях влизал в спортен клуб „Юнивърсъл“, затова когато пристигнахме в нощта на двубоя, атмосферата на мястото доста ме впечатли. То беше много по-различно от „Уандърлънд“, домът на боксирането в Ийст Енд, където бях наблюдавал дебюта на Тупалката. Там цареше известна небрежност по отношение на облеклото, докато тук навсякъде блестяха ослепително бели колосани нагръдници. Освен това в „Уандърлънд“ беше шумно. Почитателите на спорта се самозабравяха до такава степен, че свиреха с пръсти и крещяха закачки на приятелите си, седнали далеч от тях. В „Юнивърсъл“ човек все едно се намираше в църква. Всъщност, колкото повече седях, толкова повече атмосферата ми се струваше църковна. Когато пристигнахме, двама дякони в категория „петел“ участваха набожно в ритуала под зоркия поглед на ръководещия свещеник, а многобройното паство ги наблюдаваше притихнало. Щом заехме местата си, тази част от службата приключи и свещеникът обяви, че е победил Когс Бързака. За миг сред богомолците се надигна благоговеен шепот. Когс Бързака изчезна във вистиария и след неколкоминутна пауза забелязах познатата фигура на Билсън Тупалката да идва през страничното крило на черквата.

Нямаше никакво съмнение, че Тупалката наистина изглежда добре. Мускулите му повече от всякога приличаха на дебели въжета, а скорошното подстригване придаваше топчест, бодлив вид на главата му, което още повече го поставяше в групата на онези, с които нито един разумен човек не би се скарал лекомислено. Мистър Тод, неговият противник, който го последва миг по-късно, не беше красавец — почти пълната липса на граница между предния край на косата и веждите му беше достатъчна, за да му попречи да бъде определен като такъв. Освен това му липсваше нещо трудно доловимо, което Тупалката несъмнено притежаваше. От първия момент на появата си пред погледа на публиката, нашият човек се превърна в неин любимец. Когато той зае мястото си, сред църковните пейки настъпи радостна възбуда и аз дочух гласове, които шепнешком залагаха значителни суми за него.

— Двубой в шест рунда! — обяви падрето. — Билсън Тупалката (Бърмъндзи) срещу Алф Тод (Мерилбоун). Джентълмени, бъдете добри да преустановите пушенето.

Паството загаси пурите си и битката започна.

Като имах предвид колко много зависеше благосъстоянието на Ъкридж от успеха на неговото протеже тази вечер, с облекчение забелязах, че мистър Тод встъпи в схватката по начин, който не насърчаваше Билсън Тупалката да прояви фаталното си добросърдечие. Не бях забравил как в „Уандърлънд“ нашият Билсън, почти спечелил мача, позволи да му измъкнат победата изпод носа от чисто сантиментално нежелание да проявява грубост по отношение на своя противник — човек с много дертове. Нямаше вероятност подобно нещастие да се случи тази вечер. Не виждах как някой, който се намира на същия ринг с него, би могъл да почувства съжаление към Алф Тод. Съчувствието беше последното нещо, което поведението му можеше да предизвика в гърдите на неговия съперник. Веднага щом прозвуча гонгът, той скри подобието на чело, с което природата го беше дарила, под бретона си, издиша шумно през нос и се втурна в атака. По всичко личеше, че не страда от предубеждения коя точно ръка е най-добре да използва като средство за нападение. За Алф беше все едно дали това щеше да бъде дясната или лявата. И ако не успееше да удари мистър Билсън с ръка, той беше абсолютно готов, при положение, че погледът на рефера не беше достатъчно зорък, да го блъсне с глава. Човек с широки възгледи — такъв беше Алф Тод.