П. Удхаус - Ъкридж

В залата изведнъж се възцари тишина. Напрегната, изпълнена с очакване тишина, защото ситуацията беше кризисна. Тупалката се беше опрял във въжета близо до ъгъла си без да се интересува от добронамерените съвети на своите секунданти, а Алф Тод, чийто бретон сега почти покриваше очите му, финтираше в очакване да намери пролука в отбраната на противника. В хода на събитията, касаещи даден човек, винаги настъпва благоприятен момент, от който, ако се възползваш, можеш да спечелиш цяло състояние и очевидно Алф Тод добре разбираше това. Той развъртя за миг ръце — сякаш се опитваше да хипнотизира мистър Билсън, а после се хвърли напред.

Прозвуча мощен вик. Паството изглежда беше загубило всякаква представа къде се намира. Енориашите скачаха от местата си, после отново сядаха и крещяха отвратително. Защото кризата беше преодоляна. По някакъв начин Билсън беше успял да се измъкне от онзи ъгъл и сега се намираше в средата на ринга, видимо облекчен. Въпреки това той не изглеждаше доволен. Неговото обикновено безизразно лице беше изкривено от болка и недоволство. За първи път през цялата среща той изглеждаше истински развълнуван. Вперил поглед в него, аз забелязах, че устните му мърдат, произнасяйки може би молитва. А когато мистър Тод, отскачайки от въжетата, тръгна към него, той облиза тези устни. Облиза ги злобно, а дясната му ръка се отпусна бавно под коляното.

Алф Тод продължи да крачи към него. Походката му беше наперена, сякаш отиваше на някакъв гуляй или празненство. Това беше краят на един чудесен ден и той го знаеше. Той изгледа Билсън така, сякаш последният беше кана с бира. Ако не се притесняваше от факта, че произхожда от народ, известен със своята сдържаност и спокойствие, той несъмнено щеше да запее. Лявата му ръка се стрелна и се приземи върху носа на мистър Билсън. Не последва нищо. Той вдигна дясната си ръка и за момент я задържа във въздуха почти любящо. Именно в този момент Билсън Тупалката дойде на себе си.

На Алф Тод това сигурно се беше сторило като възкресение. През последните две минути той проверяваше по всеки известен на науката начин теорията си, че мъжът пред него не притежава и следа от сила, и теорията му изглеждаше напълно доказана. Ала ето че сега противникът му се държеше като беснееща вихрушка. Преживяването беше доста обезпокоително. Въжетата се блъснаха в кръста на Алф Тод. Нещо друго го трясна в брадичката. Той се опита да се отдръпне, но една не толкова мека ръкавица се стовари върху подобния на гъба израстък, който беше свикнал със смях да нарича ухо. Друга ръкавица установи контакт с ченето му. И това сложи край на срещата за Алф Тод.

— Билсън Тупалката е победител — напевно произнесе викарият.

— А-а-а! — извика паството.

— Пфу! — въздъхна Ъкридж в ухото ми.

Ситуацията изглеждаше безнадеждна, но старата фирма беше успяла да се спаси на финала.

Ъкридж се завтече към съблекалнята, за да удостои Тупалката с мениджърските си поздравления. След малко аз напуснах залата и се прибрах у дома, тъй като последвалият мач се оказа доста безинтересен след цялото трескаво напрежение на предшестващия го. Пушех последната за вечерта лула преди да си легна, когато силен звън на входната врата прекъсна мечтателното ми настроение. Този звън беше последван от гласа на Ъкридж в коридора.

Бях леко изненадан. Не очаквах да видя Ъкридж отново тази вечер. Намерението му, когато се разделихме в „Юнивърсъл“, беше да възнагради мистър Бил сън с вечеря и тъй като Тупалката изпитваше силно смущение, когато се налагаше да влезе в някоя кръчма в Уест Енд, това предполагаше пътуване до Ийст Енд, където в обстановка, близка до сърцето му, бъдещият шампион щеше да изпие голямо количество бира и да изяде толкова твърдо сварени яйца, колкото не бихте могли да повярвате, че е възможно. Фактът, че домакинът в момента с гръм и трясък изкачваше стъпалата към квартирата ми, показваше, че гощавката очевидно се е провалила. А щом гощавката се беше провалила, значи нещо се беше объркало.

— Налей ми нещо за пиене, стари друже — каза Ъкридж, като нахлу в стаята.

— Какво, дявол да го вземе, става?

— Нищо, стари друже, нищо. Аз съм разорен, това е всичко.

Ъкридж трескаво се понесе към гарафата и сифона, които Бауълс беше оставил върху масата. Наблюдавах го загрижено. Една обикновена трагедия не би могла да го промени до такава степен — човекът, който се сбогува с мен на изхода на „Юнивърсъл“, беше преизпълнен с радост. Хрумна ми мисълта, че Билсън Тупалката може да е бил дисквалифициран, но миг по-късно я отхвърлих, защото се сетих, че никой не дисквалифицира боксьори след обстоен размисъл половин час след края на срещата. Но какво друго би могло да доведе моя приятел до това изтерзано състояние? Според мен, именно днешният случай беше повод за тържествено празненство.