Робърт Паркър - Може би сън

— Значи все пак успя — подхвърли Вивиан. Наближаваше обяд. Почивах си, притворил очи в удобния кожен фотьойл, вдигнал крака върху възглавницата насред огромната дневна. Дрехите ми бяха изсъхнали върху мен. Сега висяха така, сякаш бях стоял няколко часа под водосточна тръба. А се чувствах още по-зле.

— Сигурна бях, че ще те убият — рече Вивиан.

— И както виждаш, сбърка — отвърнах аз.

— Прав си. И страшно се радвам.

— Мда.

Тишината изпълваше всяко ъгълче на къщата, бе се просмукала в паркета, в корнизите по тавана, в самата мазилка по стените. Вивиан седеше срещу мен на огромното издуто канапе, подвила крака под себе си. Беше с панталони и черна копринена блуза и носеше наниз перли — имитация, чийто оригинал се пази в сейф.

— Без твоя помощ няма да се справя с Кармен.

— Ще я настаня на подходящо място и ще се погрижа да я задържат, колкото е нужно.

— Ще трябва ли да се явява в съда?

— Не вярвам. Предполагам, че изобщо няма да има дело. Цялата история ще се потули и двамата със Симпсън ще бъдат обявени за невменяеми с препоръка за подходящо лечение.

— Невменяеми — потръпна Вивиан. — Каква грозна дума.

Замълчах. Вивиан се изправи, мина зад мен и взе да разтрива врата и раменете ми.

— Какво ще стане с нас, Марлоу? Не си забравил за онази нощ, нали?

Кимнах.

— За теб тук винаги ще има място.

— За колко време?

— Значи според теб няма да трае дълго.

— Сега си уплашена и самотна. Грижата за Кармен отново легна върху теб, а и не знаеш къде е Бонсентир. Засега съм ти нужен, но какво ли ще си мислиш за мен след година? Виждаш ли ме на игрището по поло? Може би ще получа и блейзър с монограм? А за да заговоря почти като англичанин, подходяща компания за обичайната тълпа в Дел Мар, ще са ми нужни няколко урока по дикция.

— Ама и ти си едно копеле.

— Аз съм детектив, мадам. Колко пъти да ти повтарям. Това не е шега работа. Така си изкарвам хляба. Мястото ми е в скапаното апартаментче на Франклин Авеню и в прашната кантора на Кауенга. Плащам си сметките без чужда помощ, правя каквото си поискам, не търпя да ме обиждат. Не е Бог знае какво. Сам съм си го избрал. Колкото мозък, сила и смелост имам, мои са си и работя с тях. И парите в джоба сам съм си ги спечелил.

Тя плачеше. За малко да заплача и аз.

— Ще ме целунеш ли поне?

Изправих се и я прегърнах. Устните ни се сляха и тялото й се притисна до моето.

— Не се връщай повече — промълви тя. — Втори път няма да го понеса.

Вивиан с бързи крачки напусна дневната. Опитах се да се успокоя.

В този миг влезе Норис.

— Мисис Риган ме помоли да ви изпратя.

— Тръгвам — рекох аз.

— Много съм ви признателен, сър, задето се погрижихте за мис Кармен.

— Ще я настаня на подходящо място, Норис.

— Благодаря ви, сър, генералът щеше да ви е безкрайно признателен.

— Има ли шампанско, Норис? — внезапно попитах аз.

— Разбира се, сър.

— Добре изстудено ли е?

— Естествено, сър.

— Не забравяй да донесеш и бренди — поръчах му. — Сервирай в оранжерията, ако обичаш, с две чаши.

— Веднага, сър — усмихна се Норис.

Оранжерията си бе същата. Душна, наситена с влага, с гъсто преплетени месести листа. Насред остъкленото помещение върху килима все още се мъдреше инвалидният стол. Халатът бе сгънат и преметнат на облегалката. Недалеч от него се виждаха и два сламени стола. От стъкления купол от време на време се отцеждаха капки и тупваха по плочките долу. Настаних се на един от столовете, извадих цигара, запалих я и бавно издишах дима. Норис се появи сред джунглата с количка за сервиране. На нея имаше бутилка френско шампанско в сребърна кофичка с Лед, по която вече се стичаха капки, и отлежало френско бренди.

— Налей два пръста бренди, а отгоре студено шампанско.

Норис мълчаливо приготви питиетата и ми подаде моята чаша.

Безмълвно отпихме. Влагата ни обгръщаше отвсякъде, ароматът на орхидеи напомняше за умираща красота, гнилата сладост на проститутка , както се бе изразил генерал Стърнуд. Мълчаливо допихме чашите си. Норис стоеше прав, аз седях в същия стол, както по време на срещата ми с генерала.

— Той бе истински войник, Норис — обадих се най-накрая аз. — Също като теб.

— Ако позволите да забележа, и вие не падате по-долу, сър.

Оставихме чашите върху количката. Стиснахме ръце за сбогом и аз си тръгнах. Видях Еди Марс да излиза от колата си. Той не ме забеляза. Поех към улицата покрай пръскачката в тревата. Подкарах колата, без да се обръщам.