Робърт Паркър - Може би сън

Събудих се на пода в ярко осветено малко помещение. Затворих очи за миг, сетне отново ги отворих. Ярка светлина бе насочена право в очите ми. Вратът ме болеше, главата ми пулсираше, сигурен бях, че оная тежест, която ми вдъхваше кураж изпод лявата ръка, вече я няма. Примижах и едва сега успях да различа няколко размити силуета. Единият от тях беше на мексиканеца с огромното туловище и дългите ръце. Другите не можех да разпозная. В устата си усещах застоял вкус на попивателна хартия.

— Май че идва в съзнание — сякаш от облаците долетя до мен гласът на доктор Бонсентир. — Колко предвидливо от ваша страна, мистър Марлоу, да дойдете тъкмо когато и ние бяхме решили да ви търсим.

Обгърнах колене, опрях гръб на стената и се помъчих да се изправя. Мексиканецът излезе от яркия сноп светлина. Дръжката на пистолета ми стърчеше от колана му. Добре поне, че не беше вързал цевта на фльонга.

— Защо не го убием веднага? — дрезгаво продума Симпсън. — С това ще сложим край на неприятностите.

Долових лигавия кикот на Кармен.

— По-добре да изчакаме, докато излезем в открито море — обади се Бонсентир. — Там лесно ще се отървем от трупа.

— Не обичам да плавам нощем — изписка Симпсън. В гласа му отново личаха нотките на дете, което не иска да си легне.

— Зная, Рандолф, не се тревожи. Ще потеглим утре сутринта, а дотогава ще го държим затворен тук.

— Малко късно — обадих се аз. — Доста хора вече са осведомени.

— Кои са те? — попита Симпсън. — Казах ти, Клод, раздрънкал се е. Какво си им казал? — Гласът му вече съвсем изтъня, той напълно загуби контрол.

— Всичко ще си каже, Рандолф. Здравата го е закъсал и чудесно го знае. Всичко ще си изпее, защото смята, че това ще го спаси, но напразно.

— Главният следовател на областната прокуратура Бърни Олс — започнах аз. — Самият областен прокурор Тагърт Уайлд, полицията на Сан Бернардино, завеждащият Бюрото за издирване на изчезнали Грегъри и един тип на име Еди Марс, който в момента е на не повече от стотина метра оттук с цял кораб бабаити, готови да нахълтат и да ви гръмнат ушите.

— Знам го Еди Марс — разгорещи се Кармен. — Мили Боже! Едно познато име.

Симпсън пристъпи в осветената ивица. Гъста червенина покриваше безволевото му лице.

— Млъкни! — рече той, като поснижи една-две октави. Звучеше някак зловещо и при друг случай би било интересно да го послушаш. — Опитваш се да ме изплашиш. Никой не знае. Това е невъзможно. Аз не съм случаен човек. Никого не съм допуснал тъй близо до себе си. Тъй че затваряй си устата, че и бездруго ще умреш. — Последните думи потънаха в мрака.

Главата ми заплашваше всеки миг да се разцепи, болеше ме вратът, гърлото също, а и се чувствах позамаян, вече ми се гадеше от светлината, пък и ми писна да слушам как ми крещи насреща някакъв си инфантилен глезльо. Ударих го. Получи се хубаво кроше, като се има предвид окаяната ми форма. Усетих как му сплесках носа, видях и кръв да потича. Крясъкът прозвуча като трошащо се стъкло, мъжът политна назад, притиснал лицето си с ръце, а кръвта се стичаше между пръстите, и продължаваше да надава писъци — същинска старовремска пожарна при тревога. Извърнах се към мексиканеца, нещо ме прасна в слепоочието и отново потънах в онова местенце, където напоследък май доста време се задържах.

Когато за втори път отворих очи, бях сам. Помещението се осветяваше от една-единствена крушка на тавана. Всички натъртени места сега ме боляха двойно повече, към тях се прибави и нова болка отляво на челюстта, точно пред ухото. Седях си и правех отчаяни опити да спра виенето на свят. Като изключим лекото полюшване върху вълните, не долавях друго движение по яхтата. През люка виждах само тъмнина. Време бе да стъпя на крака. Можех да се изправя. Какво са деветдесет и пет килограма и метър и осемдесет? При това за тяло в чудесна форма. Колко му е да се надигна? Опитах се да сгъна крака под себе си, а ги усещах като гумени. Примирих се да опра гръб в стената и сантиметър по сантиметър да се плъзна нагоре. Дори слабата светлина дразнеше очите ми. Примижах. Всъщност защо да бързам? Не беше ли по-добре докато си почивам, да огледам обстановката. Нямаше много за гледане. Яркият светлинен сноп бе изчезнал, а заедно с него и мебелите. В ъгъла мярнах голяма саксия с едно от познатите тропически растения и недалеч от нея две възглавнички, които вероятно са стояли върху канапе. Нищо друго нямаше в металната кутийка с цвят на слонова кост, а единственият изход като че ли бе миниатюрният люк, през който едва ли бих успял да се промуша.