Робърт Паркър - Може би сън

Часовникът ми беше счупен, вероятно го бях ударил при падането, ето защо не знаех колко е часът. Толкова пъти ме тръшкаха на земята, че как ще остане здрав. По ризата ми се виждаха петна засъхнала кръв, най-вероятно на Симпсън, бликнала след удара, който му нанесох. Е, поне това беше някаква утеха. Болезнено, е множество кратки почивки, се изправих. Стаята бясно се въртеше. Имах чувството, че вися между небето и земята. Постепенно нещата си дойдоха на мястото. Стоях на краката си. Покрай стената доближих вратата и се опитах да я отворя. Беше заключена. Каква изненада! Друг изход нямаше. Впих поглед в растението. Беше съвсем истинско, насадено в пръстта. Огромни виолетови цветни фунии. Ако имаш парите на Рандолф Симпсън, какво ти струва навсякъде да сложиш подобни саксии.

Хубаво огледах цветето и после пак се отпуснах на пода, поседях да спре въртенето. Събух си едната обувка и чорапа, сетне на бос крак нахлузих само обувката. Отново се изправих. Ето че започвах да свиквам. Току-виж, след време започна да го правя когато си поискам. В случай, че доживея тоя ден. Внимателно напълних чорапа с пръст от саксията, вързах го на възел и леко го ударих в ръката си. Не беше зле. Отворих люка и поех дълбоко хладния влажен въздух. После се върнах пред залостената врата и здраво я заудрях с лявата ръка.

— Пуснете ме да изляза! — викнах с все сила. — Пуснете ме!

Доста време блъсках и виках, докато най-сетне чух стъпки по коридора и подрънкване на ключове. В рамката на вратата застана мексиканецът. Моят пистолет все така стърчеше от колана му. Въоръжен с пълния с пръст чорап, внимателно се прицелих зад лявото му ухо. С все сила. Той изсумтя, политна напред и се отпусна на колене. Ударих го отново с импровизираното си оръжие право в тила. Той въздъхна тежко и падна възнак на пода. Здравата го ритнах в главата, наведох се и измъкнах пистолета си. Ключовете лежаха на около метър от ръката му. Вдигнах ги и излязох в коридора. Заключих вратата отвън. Отново чувствах вдъхващата увереност тежест на пистолета, който задържах в ръка. Толкова пъти ми го бяха отнемали, та едва си го познах.

Коридорът беше пуст и тих. Всички врати бяха затворени. Пристъпвах напред и пред всяка спирах и се ослушвах. Навсякъде беше тихо, само на едно място чух хъркане. Нямаше начин да разбера кой е вътре. Продължих напред и пред последната врата откъм левия борд долових познатия кикот. Натиснах дръжката. Заключено. Опитах с един от ключовете на връзката, който ми се стори подходящ, и успях още от първия път.

Кармен си беше там, а също и Симпсън. Лампата светеше. Мъжът лежеше по очи, с вързани за леглото ръце. Обичайният вид на това момиче взе да ми писва, беше гола като рибка. Стоеше надвесена над Симпсън, кикотеше се и го потупваше с четка за коса от слонова кост със златни инкрустации.

Тихо затворих вратата зад себе си. Кармен вдигна към мен очи с огромните, разширени до крайност зеници.

— Познах те — рече тя. — Ти си оня със смешното име.

— Догхаус Райли.

Симпсън се извърна да ме погледне, а аз се усмихнах на дебелия пластир на носа му и приятните подутини, които вече се оформяха под очите. Пристъпих и тикнах дулото на пистолета в отворената му уста.

— Глас да не чувам — рекох.

Мъжът се опули, но не гъкна. Без дрехи тялото му изглеждаше отпуснато и бяло. Огледах се. На кукичка в стената до леглото висеше дантелен пеньоар.

— Обличай го — казах аз на Кармен.

По лицето й плъзна празната усмивка на кретен и палецът тутакси намери устата. Както винаги този жест предполагаше да подскоча и да ударя токове. Както винаги номерът не мина.

— Никакъв звук, иначе с теб е свършено — изсъсках аз.

Дръпнах дулото от устата на Симпсън, свалих пеньоара и преди да накарам Кармен да го облече, да закопчае двете копчета, които така и не свършиха никаква работа, пъхнах пистолета под мишница. Увих около кръста й колана на дрехата и го завързах. После отново извадих пистолета, метнах завивките върху главата на Симпсън, сграбчих Кармен през кръста и я поведох навън. Когато затворих вратата, чух приглушения крясък на Симпсън изпод одеялата. Пет крачки по-нататък вече не го чувах.

— Къде отиваме? — попита Кармен. Не изглеждаше уплашена, по-скоро развълнувана. Изкривените й устни откриваха двата реда ситни бели зъби. Бяха остри, неестествено бели.

— У дома — отсякох аз.

Качихме се по стълбата до палубата, държах оръжието с дясната ръка, а с лявата стисках Кармен. Горе бе само момчето с моряшкия костюм, което се взираше към брега.