Робърт Паркър - Може би сън

Изшътках на Кармен.

Тя тутакси се изкиска, запищя с все сила и острите й зъбки блеснаха под бледите лъчи на луната. Момчето се обърна и ръката му се стрелна към кобура, препасан над униформата. Натиснах спусъка, момчето залитна, потърси опора в перилата и се преметна. Някъде долу се отвориха врати, по стълбата прозвуча тропот. Дръпнах Кармен към себе си и отново прибрах пистолета. Чух как капакът на палубата се отвори и някой извика:

— Ето ги там, до перилата.

Стегнах хватката около кръста на Кармен, вдигнах я и я прехвърлих през перилата. Тя изпищя пронизително и миг по-късно скочихме. При първия досег с водата изпитах болка, потънах три-четири метра, преди да успея да се обърна и да поема нагоре. Подгизналите ми дрехи теглеха надолу, а тежестта под мишницата ми вече съвсем не ми действаше успокояващо. Тази вечер дробовете ми вече бяха пострадали веднъж и яростно се противяха на новото изпитание, на което ги подлагах. Тъкмо когато започна да ме сковава панически страх, че няма да стигна повърхността, изплувах сред катраненочерните води и се огледах за Кармен. Забелязах я на около шест метра да пляска с ръце. Заплувах към нея и в този момент от кораба някой запали прожектор. Трябва да беше от ония с многото батерии, тъй като лъчът беше силен, с голям диаметър. Стигнах до Кармен, която се кискаше, плачеше и в същото време плюеше погълнатата вода. Лъчът мина над главите ни и тъкмо преди да се върне обратно, Блонди, доплавал със скифа, вече посягаше към Кармен. Светлината ни засече, близо до лодката изплющя куршум, а някъде от юг в тъмнината проехтяха изстрели, забарабаниха по корпуса на кораба, прожекторът изгасна и някой извика: „Залегни!“ В следващия миг Кармен бе в лодката, последвах я, прехвърлих се през планшира с последни сили, а Блонди вече мълчаливо гребеше по посока на стрелбата.

— Не съм и подозирал, че някога ще се зарадвам да те видя — рекох.

— Влизам ти в положението.

— Не искам да си ходя вкъщи — каза Кармен. Увита в одеяло, тя седеше в каюткомпанията на кораба, нает от Марс. В сивия здрач на утрото се носехме към кея. Корабът на Симпсън бе с далеч по-голям обем и затова не можеше да ни последва толкова бързо. С максимална скорост той се носеше на север покрай носа.

Свалил бях сакото си, но всичко по мен бе подгизнало, докато Марс изглеждаше свеж и спокоен.

— Жалко, че не ме послуша — рече той. — Трябваше да ги довършим.

— Грешиш, Еди. Симпсън навсякъде влачи поне един взвод охрана. Щяха да те пометат.

— И моите момчета не падат по-долу, храбрецо.

— Дойдохме за Кармен. И си я получихме.

— Не искам да си ходя вкъщи — отново изхленчи Кармен.

— Нещата няма да свършат дотук, храбрецо.

— Известно ми е — рекох. — Ще ни обвинят в нахлуване в чужда собственост, отвличане, незаконно задържане, опит за убийство, убийство, а може би и в двете. Има и свидетел — кимнах към момичето.

— То пък един свидетел. Да не си въобразяваш, че някой от ония би се обърнал срещу Симпсън?

— Ами ако успеем да го спипаме насаме, в някоя тиха стая, с един-двама железни полицаи, кой знае какво ще запее, ще се разбъбри като планинско поточе. Ако не е Бонсентир, да се е разкапал досега.

— Ти познаваш ли такива железни полицаи? — попита Марс.

— Един-двама. Щом стъпим на брега, ще се обадя на единия.

— Добре ще направиш, ако не ме забъркваш в историите си. Ченгетата отдавна са ми вдигнали мерника, а и това, което току-що свършихме, едва ли е напълно законно.

— Ще видя какво мога да уредя. И бездруго съм ти длъжник.

— Нищо не ми дължиш, храбрецо. Не съм тук заради теб.

— Все пак няма да те споменавам.

Корабът плавно приближи кея. Бордът леко се удари в стената. Развиделяваше се и небето на изток изсветляваше. Подбрах Кармен, свалих я на брега, отправихме се към колата и тръгнахме да търсим телефон.

Всяко нещо по реда си.

Стаята, в която ни отведоха хората от бреговата охрана на Лонг Бийч, беше светла и чиста. Там беше и Олс, запушил една от своите тънки пури с вид на човек, който солидно си е подложил на закуска, а също и капитанът от полицията на Лонг Бийч, висок и слаб, със силно изпъкнала адамова ябълка и с изражение, което говореше, че тая работа не му е по сърце. Зад спретнатото канцеларско бюро седеше началникът на бреговата охрана лейтенант Фентън, червендалест и топчест. Настаних се на стола срещу него. До мен, облечена в униформена риза и панталони поне с четири размера по-големи, седеше Кармен, същинска Мери Пикфорд. Олс се бе опрял до вратата, а капитанът от полицията, на име Ракли — на стената до бюрото на Фентън.