Робърт Паркър - Обетована земя

— Да, мой проблем е — казах, — но аз не мога да го разреша, докато не съм наясно с кого и с какво си имам работа. Имам някаква представа за вашия съпруг. Нужно ми е да добия известна представа за вас.

— Струва ми се, че за човек като вас всичко би трябвало да се изчерпва със светостта на брака. Една жена, която е избягала и изоставила семейството си, не заслужава никакво съчувствие. Трябва да е щастлива, че съпругът й ще я приеме обратно.

Забелязах, че кокалчетата на преплетените й длани бяха леко побелели.

— Светостта на брака е една абстракция, мисис Шепърд. Аз не се занимавам с такива неща. Аз се занимавам с това, което е модно да се нарича хора. Тела. Основното ви човешко битие. Пет пари не давам за светостта на брака. Но понякога се безпокоя за това, дали хората са щастливи.

— Щастието само по себе си не е ли също абстракция?

— Не. То е усещане. Усещанията са нещо реално. За тях е трудно да се говори, ето защо понякога хората се преструват, че те са абстракции, или пък се преструват, че идеите, за които е лесно да се говори, са по-важни.

— Равенството на мъжете и жените абстракция ли е?

— Мисля, че да.

Тя ме погледна леко презрително.

— И все пак, липсата на това равенство прави огромен брой хора нещастни.

— Така е. Ето защо, нека да говорим за нещастието. Аз не зная какво, по дяволите, значи равенство. Не знам какво означава това в Декларацията за независимостта. Какво ви прави нещастна с вашия съпруг?

Тя пое дълбоко въздух и го издиша бързо навън.

— О, господи! Откъде да започна? — Погледът й се бе спрял на предавателната кула.

Аз чаках. Зад нас преминаваха автомобили.

— Той обича ли ви?

Тя ме изгледа с нещо повече от презрение. За миг си помислих, че се кани да се изплюе.

— Да. Обича ме. Сякаш това е единствената основа за една връзка. „Обичам те. Обичам те. Ти обичаш ли ме?“ Обич. Обич. Лайна!

— По-добре е от мразя те. Вие мразите ли ме? — казах аз.

— О, недейте да бъдете така дяволски повърхностен — рече тя. — Една връзка не може да функционира с едното чувство. Любов или омраза. Той е като някое… — Тя се опитваше да намери подходящо сравнение. — Прилича ми на някое от децата, след като е яло захарен памук на някой карнавал в горещ ден и цялото се е омацало, а после е омацало и тебе и ти се чувстваш лепкав и потен, а денят е бил дълъг и ужасен и децата хленчат. Ако не се махнеш сам и не вземеш един душ, просто ще започнеш да виеш. Вие имате ли деца, мистър Спенсър?

— Не.

— Тогава може би това не ви е познато. Женен ли сте?

— Не.

— Тогава със сигурност не ви е познато.

Аз мълчах.

— Всеки път, когато мина покрай него, той иска да ме прегърне. Или ме погалва по задника. Всяка минута от всеки ден, който прекарвам с него, аз чувствам тежестта на неговата любов и искането да му отговоря, докато в същото време, на мене ми се иска да го ритна.

— Джейн вероятно би ви помогнала — казах аз.

— Тя ме защищаваше — рече Пам Шепърд.

— Знам — казах. — Вие обичате ли го?

— Харви ли? Не, вероятно според неговите разбирания. Но според моите, да. Или поне съм го обичала. Докато не ме изхаби. Отначало това, че ме обичаше така всецяло, беше една от привлекателните му черти. Това ми харесваше. Харесваше ми сигурността. Но тежестта на тази… — Тя поклати глава.

Аз й кимнах окуражително.

— В леглото — рече тя. — Ако не получавах многократни оргазми, имах чувството, че го разочаровам.

— Често ли се случва това.

— Да.

— И вие се безпокоите да не сте фригидна.

Тя кимна.

— Аз също не знам какво значи това — рекох.

— Това е термин, измислен от мъжете — рече тя. — Сексуалният модел, както и всичко друго, винаги е бил мъжки.

— Не започвайте да ми цитирате Роуз — казах аз. — Това може да е истина, може и да не е, но то не допринася кой знае колко за решаването на нашия проблем в момента.

— Вие имате проблем — рече Пам Шепърд. — Аз нямам.

— Не, имате — казах аз. — Разговарях с Еди Тейлър.

Тя не прояви никаква реакция.

— Еди Тейлър — продължих аз, — едър, рус младок, работи като багерист. С дебел корем и голяма уста.

Тя кимна и продължи да клати глава, докато аз й го описвах, при което линиите в ъгълчетата на устата й се задълбочиха.

— И защо той да е проблем?

— Не е. Но, ако не си е измислил всичко това, а той не е достатъчно умен, за да си го измисли, следва, че вие не сте пълновластен господар на съдбата си, каквато изглеждате на пръв поглед.

— Обзалагам се, че не е имал търпение да ви разкаже всички подробности. Сигурно ви е наприказвал куп измишльотини.