Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Няма да се обадя на Минго, човече. Нали ще трябва да му кажа, че аз съм те информирал.

— Така мисля и аз — рекох и се качих в колата си.

Майкъл остана да трепери по риза, с ръце в джобовете на панталоните си и със свити рамене.

— Все пак, ще ти дам един съвет. Чака те много неприятна изненада, ако си мислиш, че можеш да се разправяш с Минго, както се разправи с мен. Минго ще те унищожи.

— Ще видим — казах аз, включих амбреажа и потеглих, като го оставих да стои на тротоара.

Уотъртаун не беше много далеч от Белмонт, но само по местоположение. Беше предимно работнически квартал, къщите бяха занемарени и често за по две семейства. Бяха скупчени една до друга по непочистените от снега улици. Карах бавно, защото валеше силно, а колите се движеха много предпазливо и просто пълзяха.

Къщата на Минго Мълдери беше квадратна, на два етажа, с широка предна веранда. Кедровата облицовка беше боядисана в синьо, а азбестовите плочи, които покриваха къщата, бяха разноцветни. Паркирах колата и тръгнах към къщата. Имаше две входни врати. На тази отляво пишеше „Мълреди“. Позвъних. Нищо. Почаках една минута и позвъних пак. После се облегнах на звънеца и го натиснах непрекъснато около две минути. Минго не беше вкъщи. Върнах се в колата. Минго сигурно си вършеше приятната работа, като разкарваше с колата богатата си господарка из Белмонт. Пуснах радиото и чух обедните новини. Във връзка с тях ми дойдоха наум две неща. Първо, че това, което съобщават в новините, изглежда, няма нищо общо с мен и, второ, че е време за обяд. Минах с колата десет пресечки до пекарната „Истърн Ламдун“ на Белмонт стрийт и си купих пакет пресен сирийски хляб, половинка сирене и половинка маслини.

Хлябът беше още топъл. Пресякох на отсрещната страна на улицата и си купих една опаковка с шест бутилки бира. После се върнах, паркирах пак пред къщата на Минго и се наобядвах. След това слушах някаква малка местна радиостанция по която пускаха само джаз — солови и оркестрови изпълнения. В три часа отидох до близката бензиностанция, напълних резервоара на колата си и използвах тоалетната. Върнах се пред къщата на Минго и поседях още малко. Спомних си, че този вид работа не ми беше толкова отегчителна преди петнайсет години, когато още пушех. Може би наистина не беше чак толкова отегчителна, а може би само ми се струваше така.

В четири и петнайсет Минго се появи. Караше жълто-кафяв Тъндърбърд с мушамен покрив. Той вкара колата си в алеята до къщата и излезе от нея. Аз също излязох и пресякох улицата. Срещнахме се на предните стъпала на къщата му.

— Ти ли си Минго Мълреди? — попитах аз.

— Кой иска да знае?

— Ако кажа „аз“, ще попиташ кой съм аз и тогава ще ти кажа…

— За какво, по дяволите, говориш, момче?

Той беше достатъчно едър да приказва така, а и номерата му сигурно хващаха декиш. Беше висок горе-долу колкото мен, което означава малко под метър и осемдесет и осем, но беше може би десет-петнайсет кила по-тежък, което означаваше, че тежи около сто и пет кила. Имаше може би най-късо подстриганата коса, която бях виждал през последните осем или девет години. Очите му бяха малки, а носът му приличаше на топче върху бледото лице и това засилваше приликата му с несполучливо гадно човече от джинджифилово тесто. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и черни ръкавици. Не носеше палто.

— Ти ли си Минго Мълреди? — попитах пак.

— Искам да знам кой пита за това — отвърна той. — Също така искам да го науча много бързо, защото иначе ще те изритам в задника.

Държах дясната си ръка в лявата на нивото на колана си. Докато говореше, натиснах дясната ръка върху лявата. Когато само отпуснах лявата, дясната веднага отскочи нагоре и удари Минго под носа, точно както ударникът на пистолета отскача, когато натиснеш спусъка. Докато ръката ми се движеше нагоре аз засилих малко удара и от носа на Минго рукна кръв, а той се олюля назад и отстъпи две крачки. Беше добър удар.

— Затова исках да зная дали ти си Минго — казах аз. Ударих му и един ляв отстрани в челюстта. — Защото не исках да пребия от бой някой невинен минувач — ударих Минго право в носа и той падна. — Ти обаче си такава смрад, че заслужаваш да бъдеш пребит дори и да не си Минго Мълреди.

Той не беше толкова лесен. Аз го ударих по-леко още няколко пъти. Нанесох му и още два добри удара в лицето, но той пак се изправи. Хвърли се върху мен, събори ме на снега и се покатери отгоре ми. Сложих ръце под брадата му, бутнах главата му назад и почти го вдигнах от себе си, а после се отърколих встрани. Той отново се нахвърли върху мен, но тези допълнителни петнайсет кила, които имаше, не му бяха от полза. Бяха главно тлъстини и той вече се задъхваше. Аз се приближих и го ударих два пъти силно в корема, после се отдръпнах. Започнах да го удрям последователно от двете страни на челюстта — ляв, десен, ляв, десен. Той още повече отпадна. Дишаше тежко, ръцете му се отпуснаха. Беше победен още в първия рунд.