Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

В офиса имаше още трима души — двамата бяха мъже. Аз стоях зад другите, докато чакахме. След по-малко от две минути двама мъже минаха през летящите врати зад гишето и се огледаха наоколо. Единият беше висок, с голям нос, изпъстрен с кръвоносни съдове и дълги бакембарди. Късата му коса беше червеникава и леко посивяла на места. Другият беше много по-млад. Черната му коса беше оформена със сешоар, имаше дебели черни мустаци и верижка с мидени черупки около врата си. Съвсем по модата.

— Хей, Суишър — казах аз.

Високият с червената коса се обърна пръв, а после и двамата ме погледнаха.

— Трябва да ви предам нещо от Минго, момчета — рекох аз. — Ще дойдете ли насам?

Мустака тръгна към закачения на панти край на дъската, която представляваше вход на гишето, но червенокосият го спря. Той му каза нещо, което не успях да чуя и двамата ме погледнаха отново. Тогава пък Мустака каза нещо, което също не можах да чуя и те и двамата изхвърчаха през летящите врати обратно в склада. Толкова по въпроса за моята вълшебна маскировка.

— Извинете — казах аз на жената, която чакаше пред мен и прескочих през гишето.

Младата жена зад него ми извика:

— Сър, не може да…

Аз вече бях минал през летящите врати и бях влязъл в склада. Имаше широки празни пространства между стоките, а по централната пътека видях Коди и Мълреди, които тичаха към задната част. Мустакатият Мълреди беше на една или две крачки зад Коди. За мен и една беше достатъчна. Застигнах ги, докато се мъчеха да отворят вратата, на която пишеше „Авариен изход“. Коди вече я отваряше, когато хванах Мълреди изотзад. Коди избяга навън в снега. Аз издърпах Мълреди обратно.

Той се обърна и се опита да ме ритне в слабините. Извъртях се настрани и парирах удара. Сграбчих го отпред за ризата с двете си ръце, дръпнах го нагоре и го избутах назад, докато краката му се отделиха от земята, а гърбът му опря в стената до вратата. Тя беше с пневматично затваряне и бавно се хлопна. Доближих лицето си до това на Мълреди и казах.

— Ти наистина ли имаш братовчед, който се казва Минго Мълреди?

— Какво, по дяволите, ти става? Пусни ме долу. Да не си откачен?

— Ти знаеш какво правя, скъпи Майкъл — казах аз. — Знаеш, защото побягнахте, когато ме познахте.

— Не те познавам. Пусни ме долу.

Блъснах го един път здраво в стената.

— Вие се опитахте да изхвърлите колата ми от пътя, когато бях с Рейчъл Уолъс и аз ще я намеря, дори ако трябва да потроша нечии крайници за тази цел.

Зад себе си чух стъпки. Някой се приближаваше в тръс.

Дръпнах Мълреди от стената и го блъснах в лоста, с който беше затворена вратата на аварийния изход. Тя се отвори, аз го изхвърлих навън и той се просна на снега. Последвах го. Вратата се затвори автоматично зад мен. Мълреди се опита да се изправи на крака. Аз го ритнах в корема. Бях обут в тежки ботуши, двойно изолирани с дебела подметка. Той изпъшка. Ритникът го събори по гръб в снега. Опита се да се отърколи по-далеч. Скочих върху гърдите му и го притиснах с колене. Той издаде грачещ звук.

Предупредих го:

— Ще те направя на дроб-сърма, Мълреди, ако не направиш каквото ти кажа.

После станах, издърпах го да се изправи, хванах го отзад за яката и го замъкнах до колата си. Беше се превил надве от болка и бе останал без дъх, така че лесно го преместих. Стоварих го на мястото на шофьора, сложих крак на гърба му и го избутах на съседната седалка, а после се качих след него. Дадох на заден ход. В огледалото за обратно виждане можех да наблюдавам как първо трима, а после вече четирима мъже и момичето от гишето излизат от аварийния изход. Включих на трета и излязох от паркинга, като минах покрай будката на вратата. Пазачът ми правеше някакви знаци. Аз завих надясно през паркинга на мотел „Хауърд Джонсън“ и излязох на югоизточната магистрала.

В огледалото за обратно виждане всичко беше спокойно. До мен Мълреди вече успяваше да си поеме дъх.

— Къде си ме помъкнал? — попита той. Гласът му беше дрезгав от напрежението.

— Просто си карам — отвърнах. — Ще ти задам няколко въпроса, а когато ми отговориш на всичките и съм доволен от това, което си ми казал, ще те оставя, където ти е удобно.

— Не знам нищо за каквото и да било.

— В такъв случай — казах аз, — ще се отбия някъде и може би ще те убия.

— За какво бе, човече? Нищо не сме ти направили. Не сме имали намерение да те очистим. Трябваше само да ви уплашим — теб и мадамата.

— Имаш предвид мис Уолъс, нищожество.