Емил Манов: Галактическа балада

Оцеола стоеше непроницаем и ням. Русокосата Стела извади кърпичка и я поднесе към очите си — при всичката си войнственост тя беше сантиментална почти колкото своята прапрабаба Лорелай.

Марсел все още държеше зеления кристал в шепата си. Той пръв се осмели да отправи поглед към мъртвия. Тъжната полуусмивка на бледото изтъняло вече лице и отворените изцъклени очи го накараха да наведе глава.

— Професор Карпантие — проговори Марсел, — не разбирам защо той…

Студентът не можа да доизрече въпроса си. Кристалът в ръката му започна отново да тупти, като излъчваше пулсираща светлина. Този път кристалът изхвърляше думите с големи паузи.

„… Странен летящ апарат наистина… Как спокойно и плавно се носи във въздуха. Красиво… Какво ми напомня този апарат? Нещо от детските ми години, някакви забавни играчки, как се казваха… Помня, че моят баща ми купуваше цели връзки от тях, когато ходехме на панаира в Безансон. Слънцето ги напичаше и те се пукаха една по една… Балони! Разбира се, че балони!… Но този е твърде голям… Боже мой, отдолу висят човешки фигури!… Или се лъжа?… Не! Ето, те се движат. Един се навежда и гледа надолу…“

Последва дълга пауза. Студентите се размърдаха, но професор Карпантие ги спря с един жест.

„… една трафаретна картинка в учебника по история — продължи гласът на Луи Гиле, след някакъв неразбираем шепот. — Балонът на братя Монголфие! Помня, картинката беше точно на сто и седма страница в горния десен ъгъл… Но в мое време хората летяха с ракети. Даже реактивните самолети бяха остарели. А сега сме тридесет и първия век, Кил Нери точно изчисли времето… Нима са се върнали към балона на Монголфие? Странно… Наистина странно… Ето че те слизат от коша, първите мои съпланетници… Един, двама, трима… шест човека. Петима млади и един побелял… Не бива да се вълнувам… Те се отправят насам… Човеци, братя, мили мои хора!… Да стана и да изтичам насреща им?… Луи Гиле, нетърпението е твоят главен порок. Не избързвай никога, казваше Бан Имаян… Добре, ще почакам. Те не носят оръжие… Твърде много приличат на превенианите — младите са в къси туники и само старият… Но защо те, по дяволите, така бавно…“

Гласът затихна до шепот и известно време шестимата слушатели напразно напрягаха слух. После думите станаха малко по-ясни, но се долавяха само отделни фрази.

„… не ми харесва… едва пъплят… Мълчат и едва пъплят… Оттук бих могъл да чуя вече гласовете им. И главите им са приведени към земята… А, мерд!!!… Не, не бива да прибързвам. Може би просто съм отвикнал от вида на хората, забравил съм техните движения… Трябва да ги пресрещна и да поговоря с тях, тогава всичко ще се изясни… Не бих имал сили да го понеса… Как изведнъж се усетих уморен!… Тези забавени стъпки, тия наведени глави… Господи!“

Шепотът престана и една болезнена въздишка излетя от зеления фонограф. Последните думи, които професорът и студентите чуха, бяха произнесени дрезгаво и едва се разбираха:

„… моето пътешествие… Каква ужасна шега!… Превенианите… Уморен съм, така съм уморен… Е, Луи Гиле…“

Почакаха, но гласът повече не се обади. С мъка откъснаха очи от угасналия кристал. Станаха на крака. Професор Карпантие се наведе и затвори очите на мъртвеца, но щом отдръпна ръката си, те пак се отвориха. Те гледаха в залязващото слънце и слънцето гледаше в тях.

— Бедният Луи Гиле — каза професорът. — Дълбоко в себе си той се е съмнявал, в това е неговата трагедия… Разбирате ли, какво е станало?

— Да — каза Марсел — Той е помислил, че ние…

— Именно. Той твърде дълго е отсъствувал от Земята, за да може да си спомни, че човек, когато изкачва стръмнина, върви бавно и с наведена глава.

Студентите оправяха своите туники. Вятърът довя нещо от миризмите на зеления пояс в равнината и далечен шум от живота в гигантския бял град. Върху Жълтата планина легнаха виолетови сенки.

— Какво трагично недоразумение — въздъхна Марсел.

— Но закономерно — каза Карпантие Жоли. — Бедата е там, че той идва от едно далечно време. Много от най-добрите умове на човечеството в онзи век са били споходени от скепсис и отчаяние. Разбирате ли? Смятали са, че средствата на разума са изчерпани, силите на доброто са мъртви. Повторението на циклите — надежда, борба, разочарование — ги е карало да мислят, че под небето няма нищо ново и нищо ново няма да има… Те не са допускали, че тъкмо натрупването на повторенията, относителни естествено, но ставащи все по-очевидни, е било вече една предпоставка за големия скок.