Емил Манов: Галактическа балада

— Елате при нас, Луи Гиле — чух гласа на Бан Имаян.

Той седеше, заедно с Лала Ки и Ртъслри, върху подиума до триетажния „роял“. Стъпих на подиума. В първите редове на залата забелязах Йер и Бен Коли. Бен ми кимна окуражително, а Йер наведе глава. Кил Гиле, който седеше между двамата, ми се усмихна, а след това се огледа към близките превениански малчугани, горд, че баща му е предмет на всеобщо внимание. В тая зала, той единствен, освен мене, можеше да се усмихва.

Бан Имаян ме покани с жест да заема място до Висшия, съвет и когато го сторих, обърна се към залата:

— Превениани — произнесе той с известна тържественост, — сред нас е нашият приятел Луи Гиле. Повикахме го, за да разменим мисли с него и да се сбогуваме. Нашият Експеримент е към своя край. Ние сме само на четвърт галактична година от Земята.

Думите на Бан Имаян бяха толкова неочаквани за мен, че в първия момент не ги разбрах. Когато ги осъзнах, ръцете ми изстинаха. Залата изчезна за миг в сивкава мъгла и аз едва се, удържах на своето силово столче. Мина ми през ум вчерашния тъжен разговор с Йер Коли. Обзе ме отчаяние.

— Кураж, Луи — пошепна ми Ртъслри, като се наведе към мен.

Кураж? Лесно бе да се каже. Тези превениани безцеремонно ме бяха откъснали от моето земно битие и сега, когато то бе загубило за мен всякакъв смисъл, безцеремонно ме връщаха към него. Исках да стана и да протестирам, но нямах сили.

— Луи — каза меко Бан Имаян, — ние ви разбираме. Изслушайте ни и се опитайте да ни разберете и вие. Повярвайте ми — онова, за което сте предназначен, си струва вашата жертва.

— Слушам ви, секл Имаян.

Старият мъдрец сложи ръка на рамото ми, сякаш да ме подкрепи. В печалните му очи светеше искрена обич и аз преглътнах резките думи, които бяха на устата ми.

— Вие неведнъж сте се запитвали — продължи Бан Имаян — в какво се заключава нашият Експеримент и каква е нашата Мисия, кои сме и отде идем ние самите. Йер Коли ни е разказвала, че вас ви удивлява нашият смях със затворени уста, нашата неспособност да се усмихнем… Е, добре, нека започнем оттук. Не се ли досетихте сам кои сме и отде идем?

Погледнах Бан Имаян в лицето, погледнах към превенианите в залата. Не, те не приличаха на нито едно от другопланетните същества, които бях срещал в Галактиката, въпреки че външно бяха подобни на тях. Те стояха неизмеримо по-високо от всички и аз бях свикнал с мисълта, че идват от някоя друга Галактика.

— Луи, нищо ли не ви подсеща фигурата върху фронтона на нашия Дом?

Една догадка ме накара да трепна, но аз тутакси я отхвърлих. Това беше невъзможно, немислимо, невероятно…

— Това е истината, Луи — кимна Бан Имаян. — Нашата родна планета е Гриз.

Едно раздвижване настъпи в залата и бързо затихна. Срещнах погледа на Йер. В очите й сякаш бе събрана цялата печал на Сивата планета.

Бан Имаян пусна рамото ми и сега вече говореше толкова на мен, колкото и на своите събратя в залата:

— Гриз — това е бъдещето на Ергон, Луи Гиле. Ергон — това е миналото на Гриз… Наистина на Ергон цъфтят усмивки, докато на Гриз от незапомнени времена усмивката се е третирала като антипланетно явление. Това е може би — добави Бан Имаян с тъжно бълбукване — единственото съществено различие между двете цивилизации. Инак — едно и също замразяване на социалните отношения, един и същ стремеж към вечно статукво, една и съща линия на деградиращата мисъл. И на двете планети техниката на унищожението и на господството, съсредоточена в ръцете на едно малцинство, е изпреварила нравствените изисквания, растежа на духовните потребности. Преди да стигнат до идеята за свобода и самоуправление, охахохите и на двете планети били впримчени безвъзвратно — едните от антените на главите, другите — от силовите пътеки и страха пред Ни Хил…

— Но вие, Бан Имаян, как сте се запазили вие?

— Наши прапраотци са били, нека употребим познатото за вас название, интелохахохите на Гриз. Те създали цялата автоматика на планетата. Те изградили Великия Център и шахтите за космически лъчи, които направили безсмислена всяка съпротива и всеки бунт. Те, увлечени от научни идеи и от жажда за охолство, уплели планетата в неразбиваеми вериги. Когато се опомнили, а се опомнили, защото Великият Център се добрал в края на краищата и до тях, било вече късно. Израждането на мисълта, посивяването на духа били отишли твърде далеч. Появили се и осморъките гризьори… Тогава сред интелохахохите се родила идеята да спасят онова, което могло да се спаси — остатъците от гризианския разум. Те се решили на бягство от Гриз.