Емил Манов - Галактическа балада

Аз отново бях французин. И отново бях човек.

— Да, секл Имаян — казах аз тихо.

— Повторете, Луи.

— Да — казах високо. — Ще направя, каквото мога. Бан Имаян се наведе леко и дълго ме гледаше в очите.

После, все така втренчен, протегна ръка и натисна един от клавишите на „рояла“.

Залата бавно се обля в ярка синя светлина. Зазвуча музика — най-напред някакъв тих нежен звън, който прониза тишината в залата, след това сребърни тръби и гласове, които идеха отдалеч, сякаш извираха от самите глъбини на Вселената. Това бяха чисти и могъщи звуци, изпълнени със светлина и мир — сякаш хиляди добри весели слънца изгряваха, за да стоплят черното пространство, дето се носеше нашият дисколет, да накарат звездите да затанцуват и душите да полетят — свободни и безсмъртни в неизмеримото време.

За втори път чувах превенианите да пеят. Но сега тяхната песен бе химн на радостта и тържеството. Те се бяха изправили на крака, бяха вдигнали глави нагоре, към светещата Галактика на потона и прекрасните им очи грееха. Бе изчезнала от лицето им вечната печал. Стори ми се дори, че те се усмихваха…

Господи, те наистина се усмихваха! Те се усмихваха така, както се усмихваме ние с вас, братя земляни, когато щастието препълни сърцата ни. Гледах техните чудесни лица, техните изправени, горди, божествени рамене, техните пеещи уста — и се чух, че пея заедно с тях. Тяхната песен ми бе близка и позната, тяхната радост беше моя радост.

Песента замлъкна. В залата се понесе силен щастлив смях. Към мен се протегнаха ръце, чуха се викове:

— Той е наш! Той е един от нас!… Елате, Луи!…

Намерих се в нечии прегръдки и какво бе моето изумление, когато видях, че пръв ме бе прегърнал Ртъслри. Той ме погледна отблизо в очите и ми пошепна:

— Вие сте глупак, Луи… И аз съм глупак… Стар, мъдър, невярващ глупак… Но това е красиво, дявол да го вземе!

Ах, тоя зъл скептик, тоя мрачен прорицател! Всъщност той, със своето отрицание, със своето вечно „все ми е едно“ ме бе накарал да почувствувам, че не ми е все едно, и да взема решение… Но аз вече не го слушах. Прегръщаха ме и аз прегръщах — Йер, Бен, моя син, Лала Ки и Кил Нери, познати и непознати превениани — и това бе най-хубавият от сънищата, които някога бях сънувал.

Не беше сън. Чувах гласове и смях, свободен, весел смях и весели викове и за миг се пренесох на моите парижки площади в деня 14 юли. Един спомен от детските ми години, от времето преди да се появи първият Нерон, ме завладя: танцуваха тълпи, знамена се развяваха, звучаха Марсилезата и Интернационалът — като зов за победа, като клетва за вярност към неугасимия порив за свобода…

Когато дойдох на себе си, аз се видях отново изправен на подиума до Бан Имаян. В залата бе тихо. Светлината бе приглушена, както винаги. И само усмивките на превенианите оставаха да напомнят това, което се бе случило.

Бан Имаян отметна назад буйните си бели коси и с младежки жест ми стисна ръката.

— Благодарим ти, Луи.

Оставаха няколко галактични минути до моето

на Земята. Времето минаваше през мен и през Йер Коли Усещахме го като тъпа болка в сърцата си. Не говорехме за тази болка, мъчехме се да не мислим за нея, но в прегръдките ни прозираше отчаяние, в минутите на спокойно общуване — унилият дух на примирието. Не се стремяхме да бъдем заедно повече, отколкото преди — това ни създаваше илюзията за трайност и вечност.

Йер изпълняваше своите лекарски задължения и заедно с Бен Коли ме подготвяше за моя втори земен живот. Бях подложен на десетки процедури — за да укрепнат тялото и паметта ми, да се намали чувствителността на нервната ми система и да придобия превенианско дълголетие. Косите ми отново се сгъстиха и потъмняха, юношеска синева заигра в погледа ми. Само бръчките по челото и около устата, наследени от земните ми преживявания, бяха неизгладими.

— Могат да се заличат — каза ми Бен Коли. — Но за тая цел трябва да заличим всичките ти спомени от земния живот. А те са ти необходими.

Кил със сълзи на очите ме молеше да го взема на Земята със себе си и аз съжалявах, че не бяхме го оставили да отрасне в едукатора, дето децата бързо забравяха своите родители и гледаха на всички превениани и превенианки като на бащи и майки. Кил страдаше. Страдах и аз. Но не исках да го разделя с майка му, нито да го излагам на възможни опасности. Освен това, като всеки егоист, аз се надявах, че той ще напомня на Йер за мен.

Една вечер, когато Слънцето се виждаше с просто око, Йер изпрати сина ни вън от дома и ние останахме сами. Йер ме накара да седна до нея и ми поднесе на дланта си две малки жълти топчета.