Емил Манов: Галактическа балада

Странно ми е сега, като си помисля, че в тоя последен период от моето пребиваване на Големия дисколет, аз живеех сред превенианите, без да се запитвам какво ме очаква по-нататък. Струваше ми се, че никога не съм имал друг живот и винаги съм странствувал из Галактиката заедно с тях. Моето настояще, с Йер и Кил до мене, бе достатъчно щастливо, за да мисля за бъдещето.

А между това Големият дисколет често преместваше пространството и ние прекарвахме продължителни анабиози. След всяка анабиоза нашият дисколет се оказваше в нова непозната част на Галактиката, а ние — на онова място, дето ни бе заварило дълбокото замразяване. Веднъж се събудих прав и с четка за зъби в устата и много се смях. Друг път се размразих на върха на едно дърво в парка, дето се бях покатерил, за да си припомня детските години. Трети път се намерих в прегръдките на Йер и ние продължихме оттам, докъдето бяхме стигнали.

Забелязах обаче, че Йер Коли след всяка анабиоза ставаше все по-мълчалива и по-тъжна. Тя рядко бълбукваше на някоя моя шега. Понякога, когато протегнех ръце да я погаля, тя не реагираше — само ме гледаше с отсъствуващи очи, отдадена на някаква своя мисъл, после се залавяше да върши нещо и явно избягваше обясненията. Случваше се да прегърне Кил, да долепи страна до лицето му и дълго да стои така, без да почувствува дори, че синът й нервничи. По това време Кил беше почнал вече да се заглежда в превенианските момиченца, имаше пъпки по челото си и съвсем не му беше до майчините нежности. Бащината му природа явно надделяваше над превенианската.

Но Йер и това сякаш не забелязваше. Нейните тъмни печални очи отчуждено се взираха във всичко, което я заобикаляше. Сякаш се опитваше да разбере къде се намира. Нейното състояние ме тревожеше, но когато я попитвах, тя само свиваше рамене или изобщо не ме чуваше. Очаквах да изпадне в цурацал, но и това не стана.

— Йер — казах й веднъж, — ти криеш нещо от мен. Струва ми се, че ти страдаш.

— Страдам? Какво значи това? Когато боли тук ли?

Тя сложи ръка под лявата си гръд.

— Да, когато боли тука, Йер… Странно, аз мислех, че вие, превенианите, познавате само тъгата, но не и страданието.

— Аз вече го познавам, Луи.

— Искам да споделя твоето страдание. Може би ще ти помогна?

— Най-малко ти можеш да ми помогнеш…

Стояхме в парка и гледахме едно ярко съзвездие, което пламтеше с разноцветни светлини — зелени, жълти, бели, сини — като искри от гигантски фойерверк. Йер не откъсваше поглед от съзвездието. Нейното смугло удължено лице бе замрежено от полумрака и от скръбта и аз можех да се закълна, че това не бе обикновената превенианска печал. Това бе чисто земна скръб. Тя протегна ръка към черното пространство отвъд „прозореца“.

— Погледни тази безкрайност, Луи. Тя е студена, равнодушна, сляпа. Тя съзижда и руши без цел, без смисъл. И нашият разум никога не ще я обхване, не ще я преодолее… Може ли да направи това любовта?

— Не те разбирам, Йер.

— Ти ми казваше, че у вас, на Земята, любовта е нещо биологически и психически предопределено. Тя свързвала мъжа и жената, свързвала хората от една страна и хората от различни страни…

— Да, както ги свързва уви и нейната посестрима ненавистта. В това се заключава драмата на човечеството, Йер.

— Значи — продължи Йер, загледана в съзвездието — любовта преодолява пространството?

— Възможно е. Но съседите на моята страна от юг, испанците, имат една поговорка: далеч от очите — далеч от сърцето. И боя се, че те са прави.

— Да, разбирам. Любовта е нещо като светлината — надвивайки разстоянията, тя губи енергията си. Това ли искаш да кажеш, Луи?

— Приблизително.

— Това е ужасно — каза тихо Йер Коли.

Тя ме прегърна и ние дълго стояхме така — сами пред разкрития прозорец към Вселената, две топлинки, две късчета живот, загубени в ледения мрак на пространството. Притиснах силно Йер до гърдите си, за да се избавя от безименния страх, който сграби сърцето ми. Питах се какво измъчваше Йер Коли и защо тя така упорито мълчи.

На другия ден намерих отговора. Този ден, съдбоносен за мене и за Йер, аз бях повикан от Бан Имаян в Голямата зала на Дома на Разума. Когато пристъпих прага на залата, аз се смутих: тя беше претъпкана от превениани. Тук се бе събрало цялото петхилядно население на Големия дисколет, включително и децата от двадесетгодишна възраст нагоре. Късите туники създаваха една цветова феерия и гледката би била весела, ако не бе печалната неподвижност на лицата.