Емил Манов: Галактическа балада

— Ние знаем вашия начин на мислене, Ртъслри — каза Бан Имаян.

— Да, моят ум е негативен, както обичате да се изразявате. Това е вярно… Нима не сте се запитвали, Бан Имаян, превениани мои, защо на Ергон се повтаря онова, което е станало вече на Гриз?

— Не казвате нищо ново, Ртъслри — пресече го Бан Имаян. — Ние знаем, че Вселената е единна в своята същност и че законите на развитие на разумните общества в най-обща форма са едни и същи.

— В такъв случай защо предполагате, че Земята би направила изключение?

— Защото появата на разума, неговото съществувание, неговото движение е също закон, Ртъслри. Защото разумът е също фактор на реалността и при определени условия не е изключено да се превърне в доминанта, в определящо качество на жизнения цикъл.

— Да допуснем, че това е възможно, макар че нито една от познатите ни цивилизации досега не го е потвърдила… Но аз имам и друго възражение. Разумните същества се стремят към щастие, а не към развитие на разума си.

— То е едно и също, Ртъслри.

— Лъжете се. Вашата логика съответствува на нашата превенианска реалност — но тази реалност е едно изключение. Гризианите не са разумни, но са щастливи. Връщането на разума им би било нещастие за тях — затова именно то е немислимо. Ергонците също се отричат от разума заради щастието.

— Какво щастие, Ртъслри? Чувството за щастие е присъщо само на разумните същества. У животните то е просто усещане на физиологическо доволство.

— Не виждам какво право имаме ние да натрапваме нашите разбирания на същества, които ги отхвърлят — каза студено Ртъслри. — И още едно възражение, Бан Имаян. Каква е крайната цел на нашата Мисия?

— Крайна, абсолютна цел не съществува, Ртъслри, и вие знаете това не по-зле от мен.

— Отлично. Крайната цел е фикция, недостойна за превенианския ум. В такъв случай защо се опитваме да съхраним разума в Галактиката. Можем ли да го постигнем наистина.? Вселената пулсира, Бан Имаян. Сега тя се разширява и в това своя сляпо движение създава живот тук и там, а още по-рядко — разумен живот. Но в следващите двеста-триста галактически години тя ще почне да се свива. Защо трябва да спасяваме нещо, осъдено на гибел от самата природа на нещата?

— Защото това нещо съществува заедно с нас и в нас, Ртъслри. Защото ние сме част от него.

Залата одобрително зашумя.

— Да се търси смисъл на живота вън от самия живот е глупаво. Вън от потребностите на разума ние не можем да търсим оправдание на нашата Мисия: тя е разумна самозащита на самия разум. Не е ли все едно дали той ще живее няколко десетки или няколко милиарда години? Ние, превенианите, сме неговият стремеж към самосъхранение и да отстъпим от нашата Мисия, значи да го предоставим на слепите сили на мрака и разрухата. И струва си, даже ако някъде във Вселената остане само една искрица разум, той да бъде спасен — като око и светлина на битието, като негово самосъзнание и красота. Нима на вас ви е все едно в каква Вселена съществувате, Ртъслри?

— Вие сте наивен идеалист, Бан Имаян.

— А вие — наивен скептик, Ртъслри.

Слушах настръхнал спора между двамата превениани и разбирах, че те никога няма да стигнат до съгласие. Онова, което ги противопоставяше един на друг, не беше точността или заблудата на тяхната мисъл — то бе тяхното вътрешно отношение към нещата: единият гледаше на разумния живот с мрачно равнодушие, навярно от трагичен опит, другият търсеше начини да се намеси в разумното битие, да го овладее, да му въздействува и самият този стремеж бе най-висше свойство на разума. Като французин от първата половина на 21 век аз разбирах Ртъслри, но сърцето ми теглеше към Бан Имаян. Докато разумът е жив, той има право, той е длъжен да се бори за себе си…

Сепнах се. Спорът бе утихнал. Погледите на превенианите отново бяха устремени към мен. Гледаше ме Бан Имаян. Гледаше ме Ртъслри. Гледаха ме Кил Нери и Сел Акл. Йер Коли бе пребледняла и притискаше до рамото си нашия син… А над нас светеше огромната карта на Галактиката. Там, в самия й край, откъснато от гъстия звезден прах, трептеше едно малко съзвездие — там някъде бе моето Слънце, огряващо невидимата моя Земя. Но аз си представих в един миг нейната твърд, нейното синьо небе, нейния въздух. Представих си моята прекрасна и нещастна Франция, моя Париж, приятелите от Сен Дени и Латинския квартал, малките кафенета и малките улички под Монмартр… Сърцето ми се разтупа от обич и носталгия. Нима над всичко това трябваше да тежи тъпата умъртвяваща воля на Трите фирми, на Тибериевци и Калигуловци? Нима моите парижани трябваше да тръгнат с наведени глави и превити рамене, с поглед, забит в земята, покорни и жалки в своето кротко безумие? Нима разрухата трябваше да погълне древността и красотата на Ситето, с трева да обраснат развалините край Сена и подивели котки да скитат между камъните на Нотр Дам и Трокадеро? И чудесният, многоцветният наш земен свят да посивее, да изчезне без следа в студената мъгла на времето?…