Джудит Макнот - Ад и рай

Девойката нямаше избор и се подчини, излезе и страшно сконфузена се загледа към дърветата, зачудена какъв ли таен план е скроила Лусинда, за да разреши проблемите им.

Иън с присвити очи гледаше старата харпия, която го фиксираше със змийски поглед.

— Господин Торнтън — каза тя най-накрая, — аз прецених, че сте джентълмен.

Изрече тази присъда с маниер на кралица, която посвещава в рицарство някой парий, или по-точно крепостен селянин. Иън стоеше като парализиран, ужасно нервиран, в очакване да разбере каква игра е намислила, за да си позволи да остави Елизабет сама, без надзор.

— Не ме дръжте в напрежение — хладно изрече той. — С какво заслужих доброто ви мнение?

— С абсолютно нищо — без колебание заяви тя. — Позовах се на моята безпогрешна интуиция и на факта, че сте роден благородник.

— И откъде ви хрумна тази идея?

— Не съм глупава. Познавам вашия дядо, херцог Станхоуп. Бях член в домакинството на неговата племенница, когато бракът на вашите родители предизвика фурор Някои по-зле информирани личности може и да се губят в догадки за роднинството ви, но за мен то е очевидна истина. Вижда се в чертите на лицето ви, в ръста ви, дори в маниерите ви. Вие сте негов внук.

Иън бе свикнал с английското любопитство, наблюдаваха го внимателно и рядко задаваха някой въпрос. Знаеше, че се чудят и шушукат помежду си, но за пръв път му заявяваха в лицето кой е. Обузда надигащия се гняв и отговори с тон, от който тя трябваше да си извади заключение, че се заблуждава:

— Щом го твърдите, би трябвало да е истина.

— Ето, точно със същия снизходителен тон обикновено говори дядо ви — осведоми го тя. — Но както и да е, не в това е въпросът.

— Мога ли да се поинтересувам какъв е въпросът?

— Да, можете — отвърна Лусинда, като се чудеше как да върне спомените му за желанието, което е изпитвал към Елизабет, и как да пробуди съвестта му. — Въпросът е, че съм запозната добре с онова, което се е случило между Елизабет и вас, когато преди време сте се запознали. Но аз — заяви — съм склонна да стоваря вината върху вас не заради липса на възпитание, а по-скоро заради липса на здрав разум. — Той повдигна вежди, но нищо не каза. Тя прие мълчанието му за съгласие и многозначително добави: — Липса на здрав разум и у двете страни.

— Така ли?

— Да, разбира се. — Жената изтупа облегалката на стола с видимо отвращение. — Какво друго освен липса на здрав разум ще накара седемнайсетгодишно девойче да се втурне да защитава прословут картоиграч и да си навлече неодобрението на обществото.

— И какво още?

— Кой би могъл да знае освен вие и Елизабет. Без съмнение същото нещо я е накарало да остане в горската хижа, вместо да си тръгне, когато е видяла, че вие сте там. — Чувстваше се удовлетворена, че е дала най-доброто от себе си, но отново стана безцеремонна, тъй като подобно поведение й отиваше повече и бе по-убедително. — Както и да е, това е минало. Тя плати скъпо заради липсата си на здрав разум, макар че сега е в още по-бедствено положение по същата причина, което също е справедливо.

Лусинда се зарадва, когато той присви очи, както се надяваше от чувство на вина или поне от загриженост. Следващите му думи й показаха, че се заблуждава:

— Госпожо, нямам цял ден за губене в безцелни разговори. Ако имате какво да кажете, кажете го и да приключваме.

— Много добре. — Тя стисна зъби, за да не избухне. — Моят въпрос е свързан със задълженията ми към лейди Камерън — да се чувства физически добре, както и да бъда винаги до нея. В случая, като имам предвид условията във вашето жилище, първото ми задължение ми се струва по-спешно от второто, особено след като за мен е ясно, че вие двамата нямате нужда от надзор, за да се държите благопристойно. Може би имате нужда от арбитър, за да не се избиете, но гувернантката в този случай е напълно излишна. Ето защо моят дълг повелява незабавно да осигуря подходяща прислуга. След като съм се заела с тази задача, ви моля да ми дадете думата си на джентълмен, че няма да се държите грубо. Тя вече е достатъчно онеправдана от чичо си. Няма да разреша друг да вгорчава повече и без друго това трудно за нея време.

— Какво по-точно — попита Иън, изненадан сам от себе си — имате предвид, като казвате „трудно време“?

— Това не мога да обсъждам — отвърна тя, като се стараеше да не проличи в гласа й, че тържествува. — Само изразявам моята загриженост дали ще се държите като джентълмен. Ще ми обещаете ли?

Тъй като Иън нямаше никакво намерение да докосне с пръст Елизабет или да общува с нея, без миг колебание кимна: