Джудит Макнот - Ад и рай

На Елизабет й се искаше земята да се разтвори и да я погълне.

— Струва ми се — каза, като подбираше думите си много грижливо, за да запази поне малко достойнство, — че е заради дуела. Чул е нещо, недоразбрал го е и си е извадил прибързани заключения. Опитах се да го убедя, че всичко е било незначителен неделен флирт, какъвто, разбира се, беше, но той не искаше и да ме чуе. Много несговорчив човек е и… ами, стар — заключи тя доста неубедително. — Както и да е, когато получи вашето писмо, ме принуди да дойда.

— Какво безобразие да си изгубите времето в това пътуване, но едва ли е трагедия. Можете веднага да си тръгнете.

Елизабет се наведе, откъсна едно цветенце и се престори колко е погълната от него.

— Надявам се, ако това не ви затруднява прекалено, с Лусинда да останем тук колкото е уговорено.

— И дума да не става — грубо отсече той и сърцето й се сви. — Между другото като че ли си спомням, че вечерта, когато се срещнахме, вече бяхте сгодена за пер и това е самата истина.

Ядосана, изплашена, унизена, Елизабет все пак направи опит да вдигне глава, за да срещне изпитателния му поглед.

— Той… ние решихме, че не си подхождаме.

— Сигурен съм, че за вас така е далеч по-добре — подигра се той. — Съпрузите не са особено очаровани от съпруги, които се отдават на „неделни флиртове“ и на тайни срещи в усамотени хижи или в тъмни зимни градини.

Елизабет стисна юмруци, а в очите й избухнаха зелени пламъци.

— Не съм ви канила на среща в онази зимна градина и вие го знаете.

Той се загледа в нея с нескрито отвращение.

— Добре, нека да приключим с този фарс. Ако не сте ми изпращали бележка, надявам се ще ми обясните какво правехте там.

— Вече ви казах, получих бележка, която предположих, че е от моята приятелка Валери. Не съм ви изпращала бележка, а получих бележка. Боже Господи! — избухна тя и едва се въздържа да не тропне с крак от отчаяние, тъй като той продължаваше да я гледа с очевидно недоверие. — Ужасно ме изплашихте тогава!

Болезненият спомен, ясен все едно всичко току-що се е случило, изплува пред очите на Иън — омайващо красива девойка, която подхвърля в ръцете му саксия с цветя, за да го държи на разстояние, и миг по-късно почти загубила съзнание в прегръдките му.

— Сега повярвахте ли ми?

Иън съпоставяше наум фактите, не можеше нито да стовари цялото обвинение върху нея, нито да я оневини напълно. Интуицията му подсказваше, че за нещо тя го лъже, нещо прикрива. Още повече имаше нещо много странно и съвсем нехарактерно в упорството й на всяка цена да остане тук. От друга страна, той безпогрешно усещаше отчаянието, когато му се случеше да се сблъска с него, и по някаква необяснима за него причина Елизабет Камерън изглеждаше отчаяна.

— Какво вярвам няма значение.

Той не се доизказа, когато и двамата забелязаха гъстите облаци дим, които се носеха от отворения прозорец на къщата.

— Какво, по… — щеше да изругае той, но се втурна към къщата, а Елизабет се затича след него.

Иън тъкмо отвори входната врата, когато откъм задната страна на къщата се зададе Джейк.

— Донесох мляко… — каза, но се спря, когато и неговият нос подуши зловонието.

Огледа Иън, Елизабет и най-накрая погледът му се спря на Лусинда, която седеше точно там, където я бяха оставили, и абсолютно безразлична към миризмата, с безоблачно спокойствие си вееше с черно копринено ветрило.

— Позволих си да преместя онзи съд от огъня — информира ги тя. — Но въпреки това не успях да спася съдържанието му, което искрено се съмнявам дали изобщо си струваше да бъде спасявано.

— Не можахте ли, госпожа, да го дръпнете, преди да е изгоряло? — избухна Джейк.

— Господине, аз не умея да готвя.

— А обоняние нямате ли? — попита Иън.

— Иън, няма какво да се разправяме, то се видя, че трябва да ида до селото и да наема две жени да сложат ред, иначе ще умрем от глад.

— Точно същото си мислех — подкрепи го Лусинда. — Аз ще ви придружа.

— Каквооо! — възкликна Елизабет.

— Какво? Защо? — подплаши се Джейк.

— Защото изборът на подходяща прислуга от женски пол се прави най-добре от жена. Колко далеч е селото?

Ако Елизабет не бе толкова потресена, щеше да се разсмее на изражението на Джейк Уайли.

— Ще успеем да се върнем късно следобед, ако намерим кой да дойде. Но аз…

— Тогава най-добре да не се бавим. — Лусинда млъкна и се обърна към Иън. Погледна го, като обмисляше нещо, после погледна красноречиво Елизабет, сякаш й казваше: „Доверете ми се и не спорете.“ — Елизабет, бъдете така добра да ни извините — продължи тя, — бих искала да разменя с господин Торнтън няколко думи насаме.