Джудит Макнот - Ад и рай

След тази тирада Джейк се тръшна на стола до Иън и отпи голяма глътка горещо кафе, без да мисли какво прави. Очите му изхвръкнаха, а челото му се покри с капчици пот.

Усмивката на Иън помръкна.

— Какво е станало с коня?

— Беше му се забило камъче в едното копито.

Младият мъж бързо стана, за да отиде в плевнята.

— Не скачай, оправих го. Остана само натъртеното.

Докато се миеше, Елизабет долавяше неясни мъжки гласове, идващи от кухнята на долния етаж. Негостоприемният й домакин тази сутрин бе оставил пред вратата две кани топла вода и куфарите, които тя издърпа в стаята. И преди да ги отвори, знаеше, че ефирните й рокли не бяха подходящи за подобно място.

Избра най-семплата — бяла ленена, с висока талия, с бродерия от розови рози и зелени листенца по краищата и на маншетите на бухналите ръкави. Имаше и нещо като шлейф със същата бродерия, който тя махна, защото не знаеше как да го носи.

Напъха се в роклята и с големи усилия успя да закопчае безбройните малки копченца на гърба. Застана пред малкото огледало над умивалника, за да се огледа, и прехапа устни — фигурата й бе станала по-женствена и корсажът й беше доста опънат.

— Прекрасно — промърмори на глас, но колкото и да го подръпваше, той си оставаше все така — тесен. — Е, през този сезон са модерни такива рокли — осведоми тя отражението си в огледалото.

После взе няколко панделки за коса, но не можеше сама да ги вплете. В Лондон, когато за последен път бе носила тази рокля, Бърта й бе правила съответната прическа, а в Хейвънхърст тя изобщо не се занимаваше с прически. Гъстата й коса свободно падаше на буйни къдрици.

След известно колебание среса набързо косата си и я върза на тила с бродираните панделки. Повече нямаше какво да направи и отново се обърна към огледалото. Тя не съзнаваше красотата си — огромните зелени очи, искрящата от здраве кожа, всичко онова, заради което мечтае всеки мъж, както отбеляза Джейк. Огледа се, видя, че всичко е на мястото си, и повече не помисли за това как изглежда. Седна на леглото си и се зае да анализира събитията от вечерта, както правеше всяка сутрин. Въпросът, който най-много я смущаваше, бе относително маловажен — твърдението на Иън, че е получил записка от нея с покана за среща в зимната градина. Вероятността да лъже според нея бе малка, защото, доколкото познаваше Иън Торнтън, той бе безцеремонен и едва ли би спестил истината, за да се хареса на приятеля си. Затвори очи и се опита да си припомни какво точно каза онази вечер. Беше нещо от рода на: „И кого очаквате след тази бележка — престолонаследника ли?“

Тогава си помисли, че споменава бележката, която сама бе получила. Но той твърдеше, че е получил покана за среща. Освен това я укори за почерка й, който според нейните учителите бил „изискан почерк на образован човек — чест за всеки възпитаник на Оксфорд!“. Защо Иън Торнтън ще споменава почерка й, освен ако наистина вярва, че бележката, която бил получил, е от нея. Може би наистина е луд, но Елизабет не го допускаше. След това си напомни, че когато станеше въпрос за него, тя не можеше да мисли трезво. Нямаше какво да се чуди! Ето, че и сега, вече пораснала и помъдряла, се обърка, когато той внимателно впери златистите си очи в нея. С цената на живота си тя не можеше да проумее поведението му. Навярно все още не бе простил на Робърт заради това, че наруши правилата на дуела и го простреля. Сигурно бе така, реши и се захвана с далеч по-сложния проблем.

Двете с Лусинда бяха хванати в капан, но техният домакин не го знаеше, а Елизабет до болка се срамуваше да признае този позорен факт. Не би го понесла. Ето защо трябваше да измисли начин как да остане тук една седмица без сътресения и в относителна хармония. За да преживее това изпитание, не трябваше да обръща внимание на необяснимата му враждебност, а да приема всеки миг естествено, без да си спомня миналото и без да очаква нещо от бъдещето. После щяха спокойно да си заминат. И Елизабет тържествено се закле, че каквото и да се случи през следващите седем дни, вече никога няма да му разреши да я вбесява. Толкова много я разстрои последния път, че изгуби представа за истинските факти.

Оттук нататък нещата щяха да бъдат различни. Щеше да се държи уравновесено и учтиво, независимо колко грубо и оскърбително би му хрумнало да се отнася с нея. Не беше вече девойчето, което той можеше да съблазни, нарани или разгневи. Щеше да му го докаже и да му даде великолепен пример как се държат благовъзпитаните хора.