Джудит Макнот - Ад и рай

Петнайсет слуги в сини ливреи, с характерните сребристи хералдически знаци на графовете Камерън, отпътуваха от имението Хейвънхърст още на зазоряване. Всички те носеха едно и също спешно съобщение, което господин Джулиъс Камерън, чичото на лейди Елизабет, им беше заповядал да отнесат в петнайсет имения, пръснати из цяла Англия.

Нищо не свързваше получателите, освен фактът, че всички те по някое време бяха искали ръката на лейди Елизабет.

Всеки един от тези джентълмени, докато четеше посланието, се стъписваше, едни не вярваха на очите си, някои се присмиваха, а пък други се изпълваха с крайно задоволство. Дванайсет мъже незабавно връчиха на лакеите писма със своите отговори, отхвърляйки скандалното предложение на Джулиъс Камерън, а после побързаха да подшушнат на приятели ненадминатата, невероятна и пикантна клюка.

Трима от тези петнайсет господа реагираха различно.

Лорд Джон Марчмън току-що се бе върнал от лов — любимият му начин за убиване на времето, когато слугата от Хейвънхърст пристигна и един лакей му поднесе писмото.

— Да ме вземат мътните! — промърмори той, докато четеше. В писмото се изявяваше горещото желание на господин Джулиъс Камерън да задоми незабавно племенницата си — лейди Елизабет Камерън, за подходящ на положението й жених. Ето защо, пишеше по-нататък господин Камерън, той е склонен да преразгледа отхвърленото предложение на лорд Джон за ръката на лейди Елизабет. И като имал предвид колко дълги са годината и половина, откакто те не са се радвали на взаимното см присъствие, Джулиъс Камерън предлагаше да изпрати племенницата си, придружена от компаньонка, да прекара една седмица с Джон, „за да подновят запознанството си“.

Лорд Марчмън реши, че не е разбрал добре, и заснова из стаята, като прочете писмото още два пъти.

— Да ме вземат мътните! — отново промърмори.

Прокара ръка през сламенорусата си коса и се загледа отнесено в стената пред себе си, всеки сантиметър от която бе окичена с ловните му трофеи, удостоени с най-високи награди — глави на животни, убити от него на лов в Европа и на други континенти. Стъклените очи на един лос отвърнаха на погледа му; до лоса му се озъби един глиган. С пълното съзнание за смехотворния си жест лордът почеса лоса зад рогата в знак на благодарност за славния ден, когато го застреля и получи специалната награда.

Елизабет Камерън като видение пленително танцуваше пред погледа му — неустоимо прелестно лице, зелени очи, кожа като слонова кост и нежни устни. Преди година и половина, когато я срещна за пръв път, си помисли, че не е виждал по-красиво същество.

Само след две срещи бе така запленен от естествения чар на седемнайсетгодишното девойче, че се втурна при брат й, за да й поиска ръката. Отказът бе доста хладен.

Очевидно чичото на младата дама, сегашният й настойник, преценяваше Джон различно.

Ада не би пък прекрасната лейди Елизабет да стоеше зад това решение? Може би техните две срещи в парка за нея са означавали толкова много, колкото и за него.

Без да се е отърсил от смайването си, Джон застана пред стената, на която бяха закачени най-различни въдици, и избра една.

Пъстървата днес следобед щеше да кълве, реши той, завладян от спомена за златистата като горски мед коса на Елизабет. Не беше забравил лъскавата й коса, която му напомни искрящия люспест гръб на красива пъстърва, пореща водата.

Аналогията му се стори толкова точна, толкова поетична, че лорд Марчмън застина и очарован от своето хрумване, престана да се занимава с въдицата. Щеше да направи комплимент на Елизабет за косата й точно със същите думи, когато тя му гостува, тъй като той щеше да приеме предложението на чичо й.

Сър Франсис Билхейвън, четиринайсетият получател на писмото от Джулиъс Камерън, започна да го чете в спалнята си. Беше се загърнал с копринен халат, а любовницата му — гола и нетърпелива — го очакваше в леглото.

— Франсис, скъпи — измърка тя и подраска атлазените чаршафи с дългия си маникюр, — толкова ли е важно това писмо, че да те задържа далеч от мен?

Той я погледна и му стана неприятно от звука, който ноктите й произведоха.

— Не дери чаршафите, мила — каза. — По трийсет лири е всеки.

— Ако мислеше за мен — не му остана длъжна тя, като все пак внимаваше в гласа й да не се прокрадне хленч, — нямаше да се сетиш за цената.

Билхейвън беше много стиснат и се беше случвало Елоиз да се пита дали ако се омъжи за него, ще спечели нещо повече от една или най-много две рокли в годината.