Джудит Макнот: Ад и рай

— Отклони първите три покани, приеми четвъртата, отклони петата. Изпрати моите съболезнования в отговор на това писмо. А на това отговори, че възнамерявам да се установя за известно време в Шотландия, обясни, че ги каня там, приложи описание как да стигнат до вилата.

Питър стисна до гърдите си писмата, а главата му се подаде от другата страна на бюрото.

— Да, господин Торнтън — каза тон, като се стараеше да изглежда уверен. Но когато си на колене, е трудно да изглеждаш така. Още по-трудно, ако не си съвсем сигурен кои указания, дадени още сутринта, за кои покани или писма се отнасят.

Иън Торнтън прекара следобеда с Питър, диктувайки на объркания секретар. Вечерта се срещна с граф Мелбърн, бъдещия му тъст, за да обсъдят брачния договор.

В това време Питър се опитваше да научи от иконома кои покани работодателят му е склонен да приеме и кои да откаже.

Лейди Елизабет Камерън, графиня Хейвънхърст скочи от престарялата си кобила с помощта на слугата, който изпълняваше и задълженията на коняр, когато случаят го изискваше, а случаят обикновено бе такъв.

— Благодаря, Чарлз — усмихна се тя топло на дългогодишния прислужник.

Точно сега младата графиня не отговаряше на общоприетата представа за благородна дама, а още по-малко на светска дама: на главата си носеше забрадка, ръкавиците й бяха семпли, без украса и някак старомодни; а в ръката си размахваше кошницата, с която ходеше на пазар в селото. Но нито облеклото, нито старата кранта или пък кошницата можеха да скрият красотата на Елизабет Камерън. Въпреки забрадката искрящата й златиста коса се стелеше на разкошни къдри по раменете чак до кръста; пусната свободно, както обикновено я носеше, косата й обрамчваше лице с поразителна красота. Скулите й бяха фини, високи, кожата й — кадифена, млечнобяла, искряща от здраве, устните й — сочни. Но най-силно впечатление правеха очите й: под деликатно извитите вежди и дългите гъсти мигли проблясваха живи и зелени. Бяха необикновено изразителни очи, лъчисти като смарагди, когато Елизабет беше щастлива, а когато се замислеше, потъмняваха.

Слугата надникна с надежда в кошницата, но там имаше само една покупка, увита в хартия. Елизабет поклати глава и унило се усмихна:

— Няма сладкиши, Чарлз, много са скъпи, а и цените на господин Дженкинс не са разумни. Казах му, че ще купя една дузина, ако намали цената, но на него и едно пени му се видя много, така че не купих нито един — имам си принципи. Знаеш ли — подсмихна се тя, — миналата, седмица, като ме видя да влизам в магазина, се скри зад чувалите с брашно?

— Той е магаре! — Чарлз се ухили, тъй като всред търговците и продавачите беше всеизвестно, че Елизабет Камерън стиска всеки шилинг, пазари се за всяка стока настървено, а продавачите рядко се измъкваха с победа. Не красотата й, а нейната интелигентност беше най-ценното й качество в тези сделки, тъй като тя не само бързо смяташе наум, но беше така прелестно логична и така изобретателна, когато изтъкваше причините за по-приемлива цена, че или изтощаваше опонентите си, или ги обезсърчаваше.

Финансовите й проблеми не свършваха с пазаруването. В Хейвънхърст тя почти не налагаше икономии, но методите й бяха успешни. Само на деветнайсет години, наследила малко родово имение, както и осемнайсет от някогашните деветдесет души прислуга, тя успяваше да направи почти невъзможното, като си помагаше с оскъдните средства, отпускани от стиснатия й чичо. Спаси Хейвънхърст от разпродажба на търг, хранеше и обличаше слугите, които останаха при нея. Позволяваше си само един „разкош“ — госпожица Лусинда Трокмортън-Джоунс, която навремето й беше гувернантка, а сега беше платена компаньонка с нищожна надница. Въпреки че Елизабет нямаше нужда от чужда помощ, за да живее в Хейвънхърст, разбираше, че трябва да се примири с присъствието на госпожица Трокмортън-Джоунс, за да спаси поне малко от и без друго съсипаната си репутация.

Елизабет подаде кошницата на слугата си и каза с усмивка:

— Вместо сладкиши купих ягоди. Господин Тиргуд е по-логичен от господин Дженкинс. Съгласи се, че когато се купуват много парчета от едно нещо, има само едно разумно решение — да се плати по-малко за всяко.

Чарлз се почеса по главата при тези твърде сложни понятия, но си придаде вид, че всичко е разбрал.

— Ами че да — потвърди той, повеждайки коня. — Туй всеки глупак го разбира.

— И аз мисля точно така. — Тя изтича по стълбите към входната врата, а мисълта й се насочи към счетоводните книги. Икономът Бентнър разтвори широко вратата, а грубоватото му лице изразяваше възбуда. С тона на човек, който се пръска от удоволствие, но от достолепие не го показва, той обяви: