Джудит Макнот: Ад и рай

— Разкажи ми за Лондон — помоли, когато Алекс се увлече в описанията си на чуждестранните градове.

— Какво по-точно те интересува? — попита тя сдържано.

Елизабет се накани да зададе въпросите, които най-много я интересуваха, но гордостта й я възпря.

— О, нищо по-специално — излъга. „Бих искала да зная, дали моите приятели ми се присмиват, или ме осъждат… или още по-лошо, дали ме съжаляват — помисли си тя. — Бих искала да зная, дали навсякъде е плъзнала клюката, че сега съм без пукната пара. Но най-много от всичко бих искала да зная защо никой не си направи труда да ме посети или поне да ми напише два-три реда.“

Преди година и половина, когато я представиха в обществото, тя пожъна мигновен успех и предложенията за ръката й заваляха. А сега, едва навършила деветнайсет години, същото това общество, което й подражаваше, възхваляваше я и я глезеше, я отхвърли. Елизабет наруши правилата му и по този начин се превърна в център на скандал, който наруши добрия тон като унищожителен пожар.

Елизабет с неудобство гледаше Александра и се чудеше дали в обществото е известна цялата история, или се знаят само клюките и скандалът; чудеше се дали все още се обсъжда, или най-после са го забравили. Алекс замина на своето сватбено пътешествие дни преди да избухне скандалът и Елизабет се питаше дали е имала време да научи всичко.

Въпросите бяха много, отчаяно търсеха отговор, но тя не смееше нищо да попита по две причини: отговорите навярно щяха да я разплачат, а тя не искаше да плаче. И после, за да попита Алекс, първо трябваше да я осведоми за цялата предистория. Истината беше, че Елизабет се чувстваше много самотна и много съкрушена и се страхуваше да рискува и приятелството на Алекс.

— Кажи, какво по-точно искаш да знаеш? — попита тя с усмивка, с която се надяваше да прикрие съжалението и болката си и да пощади гордостта на своята приятелка.

— Каквото се сетиш — бързо избъбри Елизабет.

— Ами с какво да започна? — каза Алекс, горяща от желание да разсее тягостното настроение от мъчителните и неизречени въпроси на Елизабет. — Лорд Дюсънбъри току-що се сгоди за Сесилия Лакроа.

— Прекрасно! — възкликна с искрена радост домакинята. — Освен че е много богат, той произхожда и от една от най-уважаваните фамилии.

— Той е донжуан и само месец след сватбата ще се сдобие с метреса — заразказва Алекс с откровеност, която винаги объркваше Елизабет, но и много й харесваше.

— Надявам се, че грешиш.

— Не греша. Но ако настояваш, да се хванем на бас? — И щастлива от радостта в очите на приятелката си, додаде, без да се замисли: — Да се обзаложим по на трийсет лири, съгласна ли си?

В този миг Елизабет почувства, че повече не може да понася несигурността. На всяка цена трябваше да разбере дали Алекс е дошла заради приятелството им, или защото погрешно смяташе Елизабет за най-търсеното същество от женски пол в Лондон. Погледна дълбоко в сините очи на приятелката си и с достойнство прошепна:

— Алекс, аз нямам трийсет лири.

Алекс извърна очи, пълни с печал, и преглътна сълзите си.

— Зная.

Елизабет се бе научила да се справя със злощастията, да прикрива уплахата си и да ходи с гордо вдигната глава, но истината бе изречена и тя сподавено каза:

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Разказаха ми в подробности отвратителната история, но аз не повярвах на нито една дума. Освен това настоявам да дойдеш заедно с мен в Лондон за сезона. — Алекс взе ръката й. — Заради своето достойнство трябва да ги накараш да се засрамят. Аз ще ти помогна. Вече имам идея — ще убедя бабата на моя мъж да те подкрепи. Повярвай ми — завърши развълнувано, — никой няма да се осмели и с пръст да те докосне, ако вдовстващата херцогиня Хотърн те закриля.

— Моля те, Алекс. Не си даваш сметка какво говориш. Дори да желаех, а аз не желая, тя никога няма да се съгласи. Не я познавам, но херцогинята със сигурност знае всичко за мен. Искам да кажа онова, което хората говорят за мен.

Алекс не сваляше поглед от нея:

— Права си — беше чула слуховете, докато мен ме нямаше. Обсъдихме въпроса и тя изрази желание да се запознае с теб, и тогава сама да реши. Ще те обикне, както и аз те обичам. И когато това стане, ще премести планини, за да накара обществото да те приеме.

Елизабет се зарадва, но се чувстваше толкова унизена, че поклати глава:

— Признателна съм ти, наистина, но едва ли ще мога да издържа.

— Вече съм решила какво да направя — предупреди я Алекс спокойно. — Моят мъж цени мнението ми и няма да има нищо против, сигурна съм. А колкото до тоалетите за сезона, имам много, които не съм обличала. Ще ти заема…