Джудит Макнот: Ад и рай

— Имате посетител, госпожице Елизабет!

Година и половина в Хейвънхърст не бяха стъпвали гости, така че съвсем естествено мигновената радост бързо беше заменена от уплаха. Ами ако беше някой кредитор? Елизабет се беше разплатила с тях, като освободи Хейвънхърст от всички ценности, както и от повечето мебели.

— И кой е? — попита, като се накани да свали забрадката си.

Бентнър се ухили широко и лицето му грейна от щастие.

— Александра Лоуренс! Простете, Таунсенд — поправи се той, щом се сети, че гостенката им вече е омъжена.

Елизабет замръзна за миг радостно недоверчива, после хукна по съвсем неприемлив за една дама, начин, смъкна забрадката си и връхлетя в приемната. Закова се на вратата, забрадката беше в ръката й, а погледът й се спря на прелестната млада брюнетка, облечена в елегантен червен пътнически костюм. Брюнетката се извърна и двете се загледаха една в друга, после полека-лека усмивки озариха лицата им и заискряха в очите им. Елизабет прошепна невярваща:

— Алекс! Наистина ли си ти? Брюнетката кимна засмяна.

Те притихнаха неуверени, огледаха се и забелязаха колко много са се променили за година и половина, като все пак с боязън се вглеждаха дали промените не са твърде драматични. Но дългогодишното приятелство, дългогодишната детска обич оживяха и те пристъпиха една към друга първо плахо, после се втурнаха и се прегърнаха с радостни писъци.

— О, Алекс, колко си красива! Толкова много ми липсваше! — Елизабет се смееше и я прегръщаше. За обществото „Алекс“ беше Александра, херцогиня Хотърн, но за Елизабет тя си бе „Алекс“ — най-добрата и най-старата й приятелка, която се бе завърнала от дълго сватбено пътешествие и по всяка вероятност не бе чула още в каква каша се с забъркала Елизабет.

Двете седнаха на дивана и Елизабет засипа приятелката си с въпроси:

— Кога се върна от сватбеното пътешествие? Щастлива ли си? Какво те води насам? Колко време ще останеш?

— Ти също ми липсваше — изрече през смях Алекс и после започна да отговаря на въпросите на Елизабет — Върнахме се преди три седмици. Умопомрачително щастлива съм. Дойдох, за да те видя, разбира се, и бих останала няколко дни, ако искаш.

— Как да не искам! — зарадва се Елизабет. — Нямам никакви ангажименти, освен днес. Очаквам чичо ми.

В действителност за следващите дванайсет месеца в бележника на Елизабет не бе записана нито една среща и макар че социалните й контакти бяха сведени до нула, случайната визита на чичо й бе по-неприятна, отколкото никой да не я посещава. Но това вече нямаше значение. Тя беше толкова щастлива от срещата с приятелката си, че усмивката не слизаше от лицето й.

И по стар навик двете изритаха обувките си и седнаха с кръстосани крака една срещу друга. Часове наред разговаряха с онази душевна близост, която се изгражда през дългите години на приятелство, свързваха ги толкова много спомени — щастливи, топли, тъжни.

— Можеш ли да забравиш — все така засмяна попита Елизабет след около два часа — как ги мамехме на рождените дни у Мери-Елън?

— Никога — въодушеви се при спомена Алекс.

— Всеки път, когато си устройвахме турнир, ти ме избутваше — каза Елизабет.

— И как не, ти печелеше всяко състезание по стрелба. Поне докато майка ти и баща ти не те разкриха, и под претекст, че вече си пораснала и се целиш по-точно, ти забраниха да играеш с нас. — Алекс замълча.

— А после ни липсваше.

— Едва ли колкото вие на мен. Знаех точно в кои дни се състезавате, представях си колко ви е весело и какви щуротии си измисляте. После с Робърт решихме сами да си устройваме турнири и накарахме цялата прислуга да участва — продължи Елизабет и се разсмя, като си представи себе си и доведения си брат в онези отминали дни.

Усмивката на Алекс помръкна.

— А къде е Робърт? За него нищо не каза.

— Той… — Тя нерешително замълча, тъй като не можеше да говори за изчезването на брат си, без да сподели всички предхождащи го събития. Но пък нещо в погледа на Александра накара Елизабет да се запита смутено дали приятелката й вече не е чула цялата ужасна история. С равен глас изрече:

— Робърт изчезна преди година и половина. Мисля си, че е заради… е, добре, заради дългове. Нека да не говорим за това — набързо приключи темата тя.

— Добре — съгласи се Алекс с блестяща светска усмивка. — За какво да говорим?

— За теб — веднага отговори Елизабет.

Алекс беше по-голямата и времето неусетно мина, докато говореше за съпруга си, когото очевидно обожаваше. Елизабет слушаше с интерес разказа й за очарователните местности и градове, където той я бе завел по време на сватбеното им пътешествие.