Джудит Макнот - Ад и рай

Елизабет кимна и неохотно се обърна към къщата. Съдбата отреди да й се паднат такива карти и тя нямаше избор, просто трябваше да ги разиграе възможно най-добре. С високо вдигната глава и с треперещи колене тръгна напред, за да настигне Бърта. Икономът беше застанал на прага и се зазяпа в Елизабет с безочливо любопитство, като остави у нея невероятното впечатление, че се опитва с поглед да проникне под безформената рокля и да опипа гърдите й. Той се отдръпна, за да влязат двете дами.

— Господарят има гости в момента, но съвсем скоро ще ви се представи — съобщи той. — Междувременно Кърбс ще ви покаже стаите.

Погледът му се отмести към Бърта и блесна одобрително, щом кацна върху закръглените й задни части, после даде знак на главния лакей.

С пребледняло лице и стиснати устни Елизабет започна да изкачва безкрайното стълбище, като оглеждаше с интерес мрачното фоайе и тъмночервената пътека по стълбището. В краищата пътеката беше дебела и мека, което намекваше за първоначалната й цена, но в средата беше протрита и плачеше да бъде подменена. По стените имаше позлатени свещници и не липсваха свещи в тях, но те не бяха запалени и всичко тънеше в мрак. Елизабет видя, че положението в предназначената за нея спалня не е по-различно.

— Стаята на лейди Бърта е точно до вашата, през тази врата — проговори лакеят.

Елизабет присви очи, взря се в тъмнината и го видя да се приближава до нещо, което тя допусна, че трябва да е стена.

— Тук е тъмно като в гроб — каза тя, тъй като освен призрачни сенки друго не виждаше. — Вихте ли запалили свещите, моля — поиска тя. — Ако приемем, че тук има свещи.

— Тъй вярно, милейди, ей тук, до леглото.

Сянката му се плъзна пред нея и Елизабет долови странните очертания на някакъв грамаден предмет, който предположи, че е легло.

— Запалете ги, моля — настоя. — Нищо не се вижда.

— Негова милост господарят не дава да се пали повече от една свещ в спалните — рече лакеят. — Казва, че тъй се прахосвал восъкът.

Елизабет премигна в тъмното, като се чудеше да плаче ли или да се смее на окаяното си положение.

— О! — възкликна.

Лакеят запали малка свещичка някъде в дъното на стаята и излезе, като затвори вратата зад себе си.

— Милейди — прошепна Бърта, взирайки се в непроницаемата мрачина. — Къде сте?

— Ето тук съм — отговори Елизабет, която с протегнати напред ръце, за да не се блъсне ненадейно някъде, се опитваше да стигне до стената, където се надяваше, че са прозорците с плътно спуснати завеси.

— Къде? — попита Бърта и Елизабет дочу как зъбите й тракат от страх някъде в средата на стаята.

— Тук, от лявата ти страна.

Бърта тръгна по посоката на гласа й и ужасено ахна при вида на силуета, който като призрак изплува от мрака със зловещо протегнати ръце.

— Вдигнете едната си ръка — изпъшка тя, — за да се уверя, че сте вие.

Елизабет, която знаеше колко е плашлива Бърта, веднага изпълни молбата й.

Горката жена се успокои, но за зла участ при това невнимателно движение Елизабет връхлетя върху някаква стойка с мраморен бюст върху нея и ги разклати.

— Мили боже! — избухна и хвана здраво стойката и бюста. — Бърта, сега не му е времето да се глезим и да се плашим от тъмното. Помогни ми, моля те! Щях да съборя нещо и не смея да пристъпя, преди да го поставя на мястото му. Някъде срещу мен сигурно са прозорците. Само трябва да се ориентираш по гласа ми за да ги намериш и да дръпнеш завесите.

— Идвам, милейди — храбро каза слугинята и тя си отдъхна. — Намерих ги — извика тихичко Бърта след минута-две. — Трябва да са от плюш, а зад тях има още едни.

Бърта дръпна едната тежка завеса и с удвоени сили дръпна и другата. После се обърна, за да огледа стаята.

— Най-после светлина! — каза с облекчение. Яркото следобедно слънце нахлу през прозореца и я заслепи.

— Така е много по-добре — примигна. Увери се, че по-постаментът стои здраво, и посегна да постави бюста на мястото му, но Бърта я спря:

— Господ да ни е на помощ!

Притиснала до гърдите си чупливия бюст, Елизабет рязко се извърна. Пред очите й се разкри най-потресаващата стая, която бе виждала, цялата в златно и червено. Шест златни купидона сякаш кръжаха над огромното легло, сграбчили с по един юмрук плюшения балдахин, а с другия — лък и стрели: с купидончета бяха обкичени и таблите на леглото. В първия миг Елизабет се ококори, без да може да повярва на очите си, после я напуши смях.

— Бърта — възкликна тя, — виж къде попаднахме!…