Джудит Макнот - Ад и рай

— Е, хайде! Не ни дръжте в напрежение, прелестна моя. Какво има в куфара?

— Мощите на Свети Яков.

Лейди Елоиз и лейди Мартънд изпискаха в един глас, сър Уилям се задави с виното си, а сър Франсис я зяпна потресен, но Елизабет съвсем не бе свършила представлението. Запази смъртоносния си удар за края на вечерята. Когато всички наставаха, тя настоя да седнат отново, за да кажат една благодарствена молитва. Вдигна ръце към небето и извъртя молитвата в унищожителна проповед срещу греховните плътски страсти и безразборното им удовлетворяване, гласът й прогърмя в кресчендо, когато призоваваше Страшния съд да накаже всички грешници, а кулминационната точка на огненото й слово бе описанието на ужасяващите мъки, които очакват всеки, отдал се на разврат. Живото й въображение изсипа върху тези нещастници яростта на митични дракони и библейски катастрофи. Когато замлъкна, Елизабет склони глава, притвори очи и този път искрено се помоли в себе си да бъде спасена от безизходицата. Направи каквото можа, изигра картите си възможно най-добре, даде всичко от себе си.

Оказа се предостатъчно. След вечерята сър Франсис я придружи до спалнята й и я уведоми не особено убедително, че за огромно негово съжаление двамата не си подхождат. Абсолютно никак.

Елизабет и Бърта си тръгнаха още на зазоряване, цял час преди слугите в къщата да се размърдат. Загърнат в халата си, сър Франсис наблюдаваше от прозореца си как кочияшът на младата графиня й помага да се настани в купето. Тъкмо щеше да се обърне, когато ненадеен порив на вятъра подхвана черната рокля на Елизабет и погледът му бе прикован към един дълъг, изключително добре оформен крак. Сър Франсис зяпна, докато каретата завиваше към главната алея. През отворения прозорец на купето видя Елизабет, която се смееше и разпускаше косата си. Облаци златни кичури се разпиляха през прозореца, закривайки лицето й, и той замислено облиза устни.

Провинциалното имение на лорд Джон Марчмън, граф Канфорд беше с толкова девствена природа, с такава дива красота, че Елизабет забрави целта на посещението си. Сградата беше огромна, по-голяма не бе виждала, архитектурата й носеше отпечатъка на късната английска готика от времето на Тюдорите, но онова, което я очарова, бе околността. През имението бълбукаше поток, от двете страни на който се редяха плачещи върби, а до тях бяха нацъфтели люляци, недокосвани от човешка ръка. Нежното им бледолилаво се преливаше със синьото на кандилките и с бялото на горските лилии.

Още преди каретата им да спре пред парадния вход, вратата се отвори и висок як мъж заподскача надолу по стълбите.

— Изглежда, че тук ще ни посрещнат много по-ентусиазирано — каза Елизабет, а гласът й потрепна нервно. Тя издърпа ръкавиците си и храбро се приготви да преодолее следващото препятствие към своето щастие и независимост.

Вратата на купето бе отворена толкова напористо, че за малко не бе изтръгната от пантите и едно мъжко лице се напъха вътре.

— Лейди Елизабет — избоботи лорд Марчмън с пламтящо лице, дали от копнеж или от премного питиета, тя не беше сигурна. — Ето, това е дългоочаквана изненада.

И сякаш загуби дар слово от нелепата си забележка, поклати глава и каза прегракнало:

— Дългоочаквано удоволствие, ето, това е! А изненадата е, че пристигнахте по-рано.

Очевидното му смущение, както и първото впечатлението, че е приятен човек, предизвикаха у Елизабет угризение, което тя бързо сподави.

— Надявам се, че не ви притесняваме прекалено много — каза.

— Не прекалено много. Ето, това е — поправи се той, взрян в дълбоките й очи с чувството, че се дави, — всъщност никак.

Елизабет се усмихна и представи Бърта:

— Леля ми Бърта.

После остави темпераментния им домакин да ги поведе по стълбите. До нея Бърта прошепна с известно задоволство:

— Мисля си, че е нервен почти колкото мен. Обстановката в къщата беше потискаща и меланхолична, особено след слънчевото вълшебство навън. Елизабет забеляза, че мебелите в салона и в дневната са тапицирани с тъмна кожа, която някога сигурно е била бежова. Лорд Марчмън, който я наблюдаваше внимателно и с надежда, изведнъж видя своята къща през нейните очи. И за да обясни неугледната мебелировка, припряно изрече:

— Тази къща има нужда от женска ръка. Аз съм стар ерген, нали разбирате, също като баща ми.

Бърта го погледна и при това очевидно признание, че незаконороден, неволно възкликна:

— Виж ти, не бих го и помислила.