Джудит Макнот - Ад и рай

— О, и да не забравя, скъпа моя, поканил съм няколко души на гости — добави натъртено. — Хрумна ми, че ще пожелаете да се облечете по-подходящо.

Елизабет понесе това оскърбление със същото вцепенение, каквото я бе завладяло, откакто за пръв път го съзря. Доста време след като вратата се затръшна, тя не бе способна да помръдне.

— Бърта — избухна и се отпусна на стола до нея, — как можа да правиш реверанс по този начин. Преди да е изтекла вечерта, той ще се сети, че си камериерка. Така никога няма да успеем.

— Много добре! — обиди се Бърта, изпълнена с негодувание. — Не бях аз тази, която притискаше главата му до гърдите си, когато той влезе.

— След тази случка трябва да направим нещо по-смислено — зарече се Елизабет и я погледна с разкаяние.

— Ще направим нещо по-смислено. Искам утре да ни няма тук. Вдругиден ще бъде късно.

— Икономът зяпаше гърдите ми — оплака се Бърта. — Видях го!

Елизабет й се усмихна кисело.

— Лакеят пък зяпаше моите. В тази къща нито една жена не може да се чувства в безопасност. Имахме само… лека сценична треска. Просто сме начинаещи в актьорската игра, но тази вечер аз ще пожъна успех. Ще видиш. Без значение какво ще ми струва, ще успея.

Когато Елизабет се появи в трапезарията, беше закъсняла съвсем умишлено с два часа.

— Боже мой, много сте мудна, скъпа! — каза сър Франсис, като стана от стола и се втурна към вратата, където Елизабет стоеше и събираше кураж, за да направи онова, което трябваше. — Елате да ви запозная с моите гости — каза той, хвърли разочарован поглед на роклята й и строгата прическа и я поведе. — Постъпихме, както предложихте в писъмцето си, и започнахме да вечеряме. Какво ви задържа толкова дълго?

— Отдадох се на молитви — отговори тя, като полагаше усилия да го гледа право в очите.

Сър Франсис навреме се отърси от изненадата си, да я запознае с другите гости около масата — двама мъже, много прилични на него по възраст и излъчване, и две жени може би по на трийсет и пет години, издокарани в рокли с огромни деколтета, каквито Елизабет виждаше за пръв път в живота си. Тя се зае със студената вечеря, а двете жени най-безочливо я оглеждаха, без да скриват презрението си.

— Тоалетът ви е много необикновен, бих казала — отбеляза жената, която наричаха Елоиз. — У вас така ли е прието да се обличат дамите, толкова… семпло?

Елизабет хапна парченце месо.

— Не, не се обличат точно така. Самата аз не одобрявам прекалената суетност. — Тя се обърна към сър Франсис с невинно изражение. — Роклите са скъпи. Според мен това е безсмислено пилеене на пари.

Той беше склонен да се съгласи, особено след като възнамеряваше да я държи главно гола.

— Точно така — грейна той и погледна другите дами с подчертано неодобрение. — Няма никакъв смисъл да се пилеят пари за парцалки. Въобще харченето на пари е безсмислено.

— Точно такова е и моето мнение — кимайки, каза Елизабет. — Предпочитам да дам всеки шилинг, който мога да осигуря, за благотворителност.

— Да ги хвърляте на вятъра за благотворителност ли? — промърмори сър Франсис и се надигна в стола си. После се усети, седна и си помисли дали е все пак умно да се ожени за нея. Тя беше прелестна, лицето й бе станало по-женствено отколкото преди и нито черното було, нито стегнатата на кок коса можеха да накърнят красотата на зелените като смарагди очи с дълги тъмни мигли. Под очите й имаше сенки, които не бе забелязал по-рано. Отдаде ги на прекалено сериозния й характер. Зестрата й бе задоволителна, а тялото под тази развлечена черна рокля… искаше му се да види формите й. Може би те също се бяха променили и през изминалите години едва ли бяха станали по-хубави.

— Надявах се, скъпа моя — каза той, сложи ръка върху нейната и чувствено я стисна, — че може би за вечеря ще се преоблечете, както ви намекнах.

Елизабет го погледна простодушно.

— Това ми е единствената рокля.

— Единствената ли? — изуми се той. — Н-н-но аз видях моя слуга да носи не един куфар по стълбите.

— Те са на леля ми, само един е мой — припряно отговори тя, като вече знаеше следващия въпрос и търсеше отговора му.

— Нима? — Той не сваляше очи от роклята, виждаше се колко му е противна, и тогава зададе точно въпроса, който тя очакваше:

— И какво, ако смея да попитам, има във вашия куфар, щом не са тоалети?

Осени я вдъхновение и тя лъчезарно се усмихна.

— Нещо много скъпо. Безценно — изрече поверително. Всички на масата приковаха очи в нея с напрегнат интерес и най-вече алчният домакин.