Джудит Макнот - Ад и рай

— Не искам да кажа — обясни веднага лорд Марчмън, — че баща ми никога не се е женил. Имам предвид — запъна се той и нервно подръпна коприненото шалче-вратовръзка, сякаш искаше да го развърже, — че майка ми е починала, когато съм бил много малък и баща ми не се е оженил повторно. Живеехме тук заедно.

Когато стигнаха до стълбището, лорд Марчмън се обърна към гостенките:

— Бихте ли желали само да си починете, или бихте желали да си легнете веднага?

Елизабет искаше да си отпочине и най-вече да прекара в неговата компания колкото е възможно по-малко време.

— Приемаме второто предложение, ако не възразявате.

— Тогава — каза той и с широк жест ги подкани да се качват — да вървим.

Бърта възкликна възмутено, тъй като за нея това бе явен намек и недвусмислен знак, че той не е по-различен от сър Франсис:

— Как така, милорд! Та аз от кажи-речи двайсет години я слагам да спи и нямам нужда от помощ като вашата! — Но изведнъж се усети каква е ролята й в момента и съсипа великолепния ефект от думите си, като направи реверанс и добави с раболепна въздишка:

— Ако не възразявате, милорд.

— Да възразявам ли? Аз… — Едва сега лорд Марчмън осъзна какво см мислеше тя и се изчерви до корените на косата си. — Аз… аз само исках да ви покажа как… — започна той, наведе глава назад и затвори очи, като че ли се молеше да му се развърже езикът. — Как да стигнете до спалните си — завърши той с въздишка на облекчение.

Без да го показва, Елизабет се разчувства от чистосърдечието и стеснителността му и ако положението й не беше толкова безутешно, не би го подвела.

Елизабет неохотно отвори очи и се обърна по гръб. Слънцето грееше през прозореца и тя се усмихна при спомена за вечерята. Лорд Марчмън се оказа наистина мил и стеснителен и с все сили се стараеше да се хареса, точно каквото бе и първото впечатление от него при пристигането им.

Бърта се суетеше наоколо и въпреки изисканата си рокля приличаше на домашна прислужница.

— Този мъж — намусено изрази мнението си тя, имайки предвид техния домакин — не може да каже две думи.

Очевидно бе очаквала да преживее нещо по-различно, след като й бе разрешено да общува с тях.

— Мисля, че се страхува от нас — отговори Елизабет и стана от леглото. — Знаеш ли колко е часът? Той изрази желание да го придружа на риболов в седем часа.

— Десет и половина — отговори Бърта и отвори куфара за рокли, за да си избере господарката й тоалет. — Той чака допреди няколко минути и тръгна. Носеше две въдици. Каза, че можете да се присъедините към него, когато станете.

— В такъв случай ще облека роклята от розов муселин — каза момичето с дяволита усмивка.

Граф Марчмън не повярва на очите си, когато видя своята изгора да се приближава. Нагиздена в ефирна розова рокля, която я обгръщаше като пяна, и с подобен слънчобран и боне, тя се препъваше към него по брега.

Смаян от ексцентричните женски приумици, графът много бързо се съсредоточи отново в пъстървата, която от пет години дебнеше да улови. Извънредно спокойно размърда въдицата, за да подмами хитрата риба да захапе стръвта. Голямата пъстърва се въртеше около примамката, като че ли се съмняваше да не би да е някаква измама, и после изведнъж се нахвърли, като едва не изтръгна въдицата от ръцете на Джон. Рибата се замята по повърхността на водата и точно този момент булката-мечта на Джон хладнокръвно избра да изкрещи пронизително:

— Змия!

Той се стресна и извърна глава към нея. Елизабет тичаше към него, сякаш самият дявол я гонеше по петите, и крещеше:

— Змия! Змия! Змияааааа!

В този миг той се разсея, отпусна въдицата и рибата се освободи, точно както Елизабет се надяваше да стане.

— Видях змия — излъга тя и задъхана спря почти до ръцете му, които той протягаше към нея, за да я подкрепи, или по-скоро да я удуши, помисли си Елизабет и сподави смеха си. Хвърли поглед към водата, искаше й се да зърне великолепната пъстърва, която той почти бе хванал, и я засърбяха ръцете да грабне въдицата и да си опита късмета.

Въпросът на лорд Марчмън, който прозвуча доста раздразнено, я накара да се обърне към него:

— Желаете ли да ловите риба, или желаете само да поседнете за малко и да погледате, за да си починете след бягството ви от змията?

Елизабет се огледа с лицемерен ужас.

— Боже мой, господине, аз не мога да ловя риба!

— А можете ли да седнете? — попита я той с нещо като сарказъм.

Тя сведе очи, за да прикрие усмивката си от огромното нетърпение в гласа му.