Джудит Макнот - Ад и рай

— Да, забелязахме, мила.

— Чете ли във вестника за лейди Торнтън?

— Всяка дума, макар и да не чета много бързо, пък и някои думи не ги знам.

— Госпожо Хоган, аз съм лейди Торнтън. Не, не гледай съпруга си, мен гледай! Погледни лицето ми! Аз съм угрижена и изплашена, но според теб изглеждам ли побъркана?

— Аз… аз не знам.

— Докато бях тук, при вас нещо в поведението ми даде ли ви повод да мислите, че съм луда? Или би казала, че изглеждам само много нещастна и изплашена.

— Няма да река, че… — поколеба се тя, но в този миг помежду им се установи мълчаливо разбирателство, както често се случва при жени, които се нуждаят от помощ. — Няма да река, че сте луда.

— Благодаря — каза Елизабет с много топло чувство и стисна ръцете й. После продължи да говори като на себе си: — След като постигнахме съгласие дотук, сега трябва да ви докажа коя съм, или по-точно кои сме ние — аз и Робърт. — Чудеше се как най-ясно и убедително да им докаже, че говори истината. — Във вестника — започна — пише, че маркиз Кенсингтън е обвинен в убийството на съпругата си, лейди Елизабет Торнтън и на нейния брат Робърт Камерън, спомняш ли си?

Госпожа Хоган кимна.

— Ама тез имена са чести — протестира тя.

— Не си прави още заключения — каза Елизабет. — Ще ти дам по-убедително доказателство. Почакай, сетих се. Ела с мен! — Почти повлече след себе си обърканата жена и я заведе в мъничката спалня с две почти детски легла, където спяха с Робърт. Господин Хоган също ги бе последвал и стоеше до вратата. Елизабет извади изпод своята възглавница дамска чантичка и я отвори.

— Погледни колко много пари нося със себе си! Това е огромна сума за обикновени хора, за каквито ни мислите с Робърт.

— Ами, не знам.

— Разбира се, че не знаеш — каза Елизабет със съзнанието, че губи доверието на госпожа Хоган. — Почакай, виж какво пише тук за дрехата, с която се предполага, че съм била облечена, когато съм заминала.

— Няма какво да го чета. Знам го. Пише, че била зелена, поръбена с черно. Пише, че може да е била и кафява пола с кремав жакет…

— Или — завърши доволно Елизабет и отвори двата куфара с най-необходимите вещи и малко дрехи — сив пътнически костюм, нали така пише?

Госпожа Хоган кимна и тя извади всичките си дрехи. По израза на жената разбра, че й е повярвала и ще убеди и съпруга си да й повярва.

Обърна се към господин Хоган:

— Незабавно трябва да тръгна за Лондон и ще бъде много по-бързо с лодка.

— Другата седмица тръгва кораб оттук за…

— Господин Хоган, аз не мога да чакам. Процесът е започнал преди три дни. Съпругът ми е обвинен, че ме е убил, и по всяка вероятност ще го обесят.

— Ама — извика той раздразнено — вий не сте умряла.

— Точно така. Ето защо трябва да отида и да го докажа в съда. Затова не мога да чакам за кораб. Ще ти дам каквото поискаш, за да ме закараш до Тилбъри с твоята лодка. Оттам пътищата вече са хубави и ще наема карета до Лондон.

— Не знам, госпожа. Да помогна, ама сега има най-много риба… — Видя тревогата в погледа й и безпомощно погледна към жена си.

Госпожа Хоган даде съгласието си.

— Закарай я, Джон.

Елизабет силно прегърна жената и каза:

— Благодаря ви и на двамата. Господин Хоган колко печелите при най-успешен улов за една седмица?

Той й каза и тя бръкна в чантичката си, взе оттам няколко банкноти, преброи ги, мушна ги в ръката му и я стисна.

— Това е пет пъти повече от сумата, която назовахте — каза му. За пръв път в живота си Елизабет Камерън Торнтън плащаше повече, отколкото бе абсолютно необходимата сума. — Ще тръгнем ли тази вечер?

— Аз… тъй мисля, може, ама мен ми се струва, че не е много умно да тръгваме нощем.

— Трябва да тръгнем тази вечер. Няма време, Елизабет си забрани да мисли, че може и да е прекалено късно.

— Какво става тук? — прогърмя изненаданият глас на Робърт, когато видя разхвърлените дрехи на Елизабет. После забеляза вестника и гневно присви очи. — Нали ти казах — побеснял се обърна той към рибаря.

— Робърт, трябва да поговорим — прекъсна го Елизабет. — Насаме.

— Джон — обади се госпожа Хоган, — имаме нужда от една хубава разходка.

В този миг Елизабет за пръв път осъзна, че брат й е прочел какво пише във вестника и затова го е скрил от нея. Това я потресе толкова, колкото и новината, че Иън ги е убил.

— Защо? — попита тя яростно.

— Какво питаш? — сопна се той.

— Защо не ми каза какво пише във вестника?

— За да не те разстройвам.

— За да не ме какво? — изкрещя тя, но се сети, че няма време за обяснения. — Трябва да се връщаме.