Джудит Макнот - Ад и рай

— Не съм нервирана — обърна се тя усмихната към госпожа Хоган, която всъщност командваше къщата. — Просто искам да се позабавлявам малко, като например каква е модата през този сезон.

— Носи се синьо — усмихна й се госпожа Хоган и се закани на мъжа си. — Ето, че знайте. Нали е хубаво — синьо, а?

— Значи можеш да четеш — каза Елизабет и посегна към вестника в ръката на господин Хоган. Нямаше намерение да го изтръгне, въпреки че ако доброволно не й го дадеше, щеше да го направи.

— Мама чете — похвали се засмян единият от близнаците.

— Господин и госпожо Хоган — каза младата жена напълно спокойно, — изключително много ще се нервирам, ако не ми дадете този вестник, ще тръгна от врата на врата в селото и все ще намеря някой, който го има или го е чел.

Строгият й тон на майка, която гълчи децата си, които са й се качили на главата, като че ли въздейства на госпожа Хоган.

— Ако ще се разкарвате из селото да търсите друг вестник, нищо няма да намерите — призна най-накрая тя. — Само тоз е в цялото село и ми е ред аз да го чета. Госпожа Уайлис го взела миналата седмица от един капитан.

— Тогава ще ми разрешиш ли, моля те, да го погледна? — настоя Елизабет с протегната ръка към вестника в юмрука на господин Хоган, като едва не изпадна в истерия от нелепото положение — тя посяга за вестника, а той го вдига над главата й.

— Сякаш туй нещо модата и тям подобни ще я нервират, ама мъжът й нали тъй заръча…

— Моят мъж — многозначително каза Елизабет — не може за всичко да ми нарежда.

— Глей ти — захили се господин Хоган, — ще речеш, че тя е с панталони, също кат теб, Роуз.

— Дай й вестника, Джон — ядоса се Роз, макар и да беше усмихната.

— Ще го чета в стаята си — каза Елизабет, когато най-накрая го стисна в ръката си. От начина, по който я гледаха, осъзна, че Робърт навярно ги е убедил да повярват например, че е избягала от лудница. Седна на тесничкото си легло и отвори вестника.

Истеричен писък се надигна в гърлото й и тя скочи на крака.

— Не! — промълви. — Не! Не!

Пред очите й се занизаха думи, стотици думи, страховити думи, уродливи лъжи, порочни инсинуации — заподскачаха пред очите й и разтърсиха сетивата й. После прочете още веднъж написаното, защото не схвана смисъла. Трябваше три пъти да го прочете, преди да започне да мисли, и дори тогава едва си пое дъх. През следващите пет минути чувствата на Елизабет се блъскаха — от истеричен страх до потресаваща логика. С нервна бързина започна да обмисля възможностите и да се опитва да вземе решение. Нямаше значение какво беше сторил Иън на Робърт, той не го беше убил, нито пък беше убил нея. Според статията във вестника били представени доказателства, че Робърт два пъти е направил опити да убие Иън, но в този момент до съзнанието на Елизабет нищо не достигаше, освен че процесът е започнал на единайсети, това ще рече преди три дни, и че има голяма вероятност да обесят Иън. Другата й мисъл бе, че най-бързо ще стигне до Лондон, ако наеме лодка за първата част от пътуването и после карета. Пусна вестника, излезе от стаята си и се втурна в малката всекидневна.

— Господин и госпожо Хоган — каза тя, като се стараеше да не забравя, че на тях вече им е внушено, че тя е неуравновесена, — във вестника има новина, страшна новина, която ме засяга. Трябва веднага да се върна в Лондон по възможно най-бързия начин.

— Хайде, госпожа, успокойте се — каза господин Хоган учтиво, но непреклонно. — Видяхте ли сега, че не трябваше да го четете тоз вестник. Точно тъй рече мъжът ви, че ще се разнервирате.

— Моят съпруг е обвинен в убийство — отчаяно му възрази Елизабет.

— Вашият съпруг е на пристанището, гледа за кораб, за да ви води да видите свят.

— Не, този е моят брат.

— Днеска ви беше съпруг — напомни й господин Хоган.

— Никога не ми е бил съпруг, винаги ми е бил брат — настоя Елизабет. — Съпругът ми, истинският ми съпруг е обвинен, че ме е убил.

— Ама, госпожа — каза той учтиво, — вий не сте умряла.

— О, Господи! — ахна Елизабет, като се чудеше как да накара господин Хоган да я откара до пристанището. Обърна се към госпожа Хоган, която я наблюдаваше съсредоточено. Наведе се, взе ръцете й, като я накара да я гледа в очите, и с много ясен и настойчив глас започна да моли:

— Госпожо Хоган, аз не съм луда, но съм в беда и искам да ти я обясня. Забеляза ли, че не бях щастлива тук?