Джудит Макнот - Ад и рай

— Едно изчезване относително лесно се обяснява — каза херцог Станхоуп. — Но двама души от едно и също семейство да се изгубят без следа е друг случай. Аз се страхувам. Ще го унищожат, ако сам не направи нещо да се спаси.

— Всичко, което беше по силите ни, го направихме — увери го Джордан. — Наехме агенти, които пребродиха страната надлъж и нашир, за да открият следа от Елизабет. От Бау Стрийт решиха, че Иън е виновен, и изоставиха теорията, че Елизабет по свое собствено желание е заминала.

Александра се приготви да си тръгва и каза, изпълнена с доверие във верността на Елизабет:

— Ако е така, сигурна съм, че Елизабет има изключително ясно обяснение, тъй като не се превзема и не лъже, както на вас мъжете ви се иска да повярвате.

Когато Таунсендови си тръгнаха, херцогът изтощено се облегна и се обърна към Дънкан:

— Какво ли „изключително ясно обяснение“ би могла да даде Елизабет?

— Обяснението вече няма значение — със суров глас каза Дънкан. — Не и за Иън. Дори да го накара да повярва, че насила е била отвлечена, за него тя вече е мъртва.

— Не говори така! — възмути се Едуард. — Иън я обича, ще я чуе.

— Познавам го по-добре от теб, Едуард — възрази Дънкан. — Той повече няма да й разреши да го измъчва. Ако безразсъдно го е посрамила, ако е излъгала доверието му, за него е мъртва. Забележи лицето му, той не реагира, когато се споменава името й. Вече е убил в сърцето си своята любов към нея.

— Не можеш с лека ръка да премахнеш някого от сърцето си. Повярвай ми, преживял съм го.

— Иън може — отново възрази Дънкан. — Повече никога няма да я допусне до себе си. — Когато херцогът го погледна недоверчиво, той продължи; — Ще ти разкажа историята, която разказах на Елизабет в Шотландия немного отдавна по повод едни рисунки на Иън. Историята е за смъртта на родителите му и за неговия лабрадор…

Когато Дънкан завърши разказа си, двамата мъже унило се умълчаха, заслушани в ударите на часовника. Беше единайсет часът. И двамата се загледаха в часовника… в очакване на неизбежния звук от чукане по вратата… обзети от ужас. Не чакаха дълго. В дванайсет без петнайсет пристигнаха двама мъже и Иън Торнтън, маркиз Кенсингтън бе официално обвинен в убийството на съпругата си и на нейния доведен брат господин Робърт Камерън. Беше поставен под арест и му бе казано, че трябва да се подготви да бъде съден пред Камарата на лордовете след четири седмици. Като отстъпка пред сана му не беше хвърлен в затвор до процеса, но пред вратата му бе поставена стража. Беше му съобщено, че ще бъде под постоянно наблюдение. За гаранция му бе определена сумата от сто хиляди лири.

Хелмшид беше тихо малко селце, разположено над син залив, където платноходите понякога си проправяха път към пристанището, маневрирайки между десетките рибарски лодки. От време на време заблудени моряци слизаха на брега, като се надяваха да си намерят забавления през нощта; после отплаваха със сутрешния отлив, като се заричаха повече да не слизат на този бряг. Тук нямаше нито бордеи, нито кръчми, нито проститутки.

Обитателите на селището бяха отрудени рибари. Мъжете бяха яки, с ръце като въжета, които всеки ден хвърляха мрежите си в морето, а жените се събираха при селския извор да клюкарстват и да перат със зачервени от лугата ръце, облечени в избелели рокли. Децата тичаха насам-натам, играеха на гоненица, а кучетата лаеха до забрава. Лицата бяха силни, почернели от слънцето и вятъра. В Хелмшид нямаше елегантни дами с бижута, нито пък изискани кавалери, които предлагат сгъната в лакътя ръка на изящна длан с ръкавица; имаше само жени, които носеха тежки кошници с изпраното пране, и груби рибари, които ги застягаха и взимаха товара им на яките си рамене.

Елизабет бе застанала близо до тях, подпряна на едно дърво, и ги наблюдаваше. От четири седмици не усещаше друго освен болезнено страдание, което като буца бе заседнало в гърлото и гърдите й. После обърна поглед към стръмните крайбрежни скали и към безкрайната далечина отвъд искрящия залив. Чепати дървета се бяха вкопчили в скалата, обезформени от вечната битка със стихиите, извити и с чудната красота на бухналите в червено и златно есенни корони.

Тя затвори очи, за да не вижда нищо. Красотата й напомняше за Иън. Силата й напомняше за Иън. Извитите и преплетени клони й напомняха за Иън. Блясъкът й напомняше за Иън…

Пое дълбоко дъх и отвори очи. Грубата кора на дървото нарани гърба й, но тя не помръдна; болката й напомни, че още е жива. Освен болка друго нямаше. Празнота. Празнота и печал. И дрезгавият глас на Иън, който звучеше в главата й, нашепвайки й гальовните думи, които шепнеше, когато правеха любов… когато се шегуваше.