Джоана Макпийс: Испанската награда

— За съжаление не ти нося зестра — изказа последното си възражение Мария. — Освен това ще напуснеш двора само заради мен и ще се откажеш от изгодите на придворния живот. Ти се ползваш с изключителното благоволение на кралицата, Ричард.

— Всичко, което желая и от което се нуждая, си ти. Да не мислиш, че бих се отказал от откупа, без да ми мигне окото, и че бих те оставил на кея на Картахена, ако още тогава не знаех какво си за мен и че няма да мога да живея без теб?

Мария погледна в ясните сиви очи, пълни с искрена любов и радостна надежда за общото им бъдеще. После предано склони глава на рамото му. Това беше най-блаженият миг в живота й.

Сватбата се състоя в кралския параклис. Присъстваха както кралицата, така и сър Франсис Уолсингъм. Елизабет връчи като сватбен подарък на Мария скъпоценна перла с формата на капка, окачена на дълга златна верижка. Мария прие подаръка с подобаваща почтителност, макар че дълбоко в себе си се запита по какъв път бе стигнала перлата до английската съкровищница и дали във връчването й на една испанка не се крие някакъв дълбок смисъл.

За младата двойка беше приготвен апартамент в кралските покои и след венчавката Мария се оттегли там с Консуело, за да чака съпруга си. Консуело й помогна да свали прекрасната официална одежда от тежка коприна, обшита с перли и сребърни конци. След като се окъпа с ароматизирана вода, Мария седна в един висок стол и Консуело разпусна косата й, за да я изчетка и приготви за нощта. Старата жена беше развълнувана не по-малко от питомката си. Тя я прегърна импулсивно, без да сдържа сълзите си, и Мария се вкопчи в нея, сякаш беше още малко дете.

— Няма от какво да се боите, миличка. Той ви обича нежно, знам това. А даже да не ви обичаше, вие го обичате с цялото си сърце и имате силата да пробудите любовта му. Още преди много време ви казах, че можете да постигнете всичко, което искате.

Устните на Мария трепереха.

— Значи нямаш нищо против да останем в Англия?

— Не, ако това е и вашето желание, Мария. Само до вас съм спокойна и щастлива. — Тя я целуна нежно и излезе от стаята.

Мария отиде до голямото легло с балдахин и огледа учудено разкошно обзаведеното помещение. От другата страна на коридора се чуваха веселите гласове на гостите, които участваха във вечерята, дадена от кралицата по случай сватбата на сър Ричард Норууд. Ричард й беше обещал, че ще се погрижи развеселените гости да не им досаждат с викове и шеги и че няма да ги допусне в сватбените им покои.

Страхуваше ли се? Устата й беше суха, ръцете влажни. Да, това беше страх. Но не от непознатото, неизпитваното, което щеше да последва, защото тя обичаше Ричард с цялото си сърце и се боеше само, че ще направи някоя грешка, тъй като беше напълно невинна и неопитна. Консуело се смееше на опасенията й, докато разговаряха за съпружеските задължения, но това беше толкова отдавна, в Картахена, и отреденият й съпруг беше нелюбим и дори я отвращаваше. Консуело беше твърдо убедена, че възпитаницата й може да събуди желанието на всеки мъж. Днес обаче младата жена беше готова да постави всичко това под съмнение.

Слабата светлина, която проникваше от окачения в коридора фенер, изведнъж изчезна — на входа беше застанал съпругът й. Той затвори грижливо тежката дъбова врата и закрачи бавно към леглото, на което беше седнала Мария, облечена в красиво избродирана нощница. В ръцете си носеше две чаши с вино.

Мария благодари и отказа, но той поднесе чашата към устните й.

— Пий и мълчи. Сега си моя жена и трябва да ме слушаш. — Говореше на английски, почти рязко, но в гласа му нямаше гняв, само горещо желание. Мария го погледна и покорно изпи виното наведнъж.

Ричард отпи голяма глътка от своята чаша, остави я на масичката до леглото, взе ръката на Мария и я издърпа да стане.

— Искам да те видя цялата. — Погледът му се плъзна по тънката нощница, изпод която прозираше стройното й тяло. — Прекрасна дреха. Но всъщност тя не ни е нужна.

Мария поклати глава и се усмихна несигурно. Ричард обхвана лицето и с двете си ръце и я загледа с нескрита гордост. Пръстите му милваха копринената й коса.

— Ти си прекрасна — зашепна горещо той. — И всичко това е мое. Няма откуп на света, който би могъл да ме обезщети за такава загуба. — Очите й потъмняха и той повярва, че е открил в тях сълзи. — Мария, нали не те е страх от мен?

— Ами… малко.

— Не искам да се страхуваш. — Крехката й фигура потрепери и той я притисна до себе си. — Вярваш ли ми, Мария?