Мария не можа да скрие учудването си.
— Ние сме обичали двама мъже, Мария. Първият застраши съществуването Ни и трябваше да бъде пожертван. А вторият… — Кралицата вдигна рамене. — Той заплаши доброто Ни име и кралската Ни сигурност. Ние сме една от онези жени, които могат да живеят в добродетел. Но с това ви заявяваме, че такъв живот не е никак приятен и би трябвало да бъде избран само от онези, които просто нямат друга възможност.
Мария не се осмели да погледне своята господарка, нито да й отговори. Само мушна ръце в гънките на полата си, за да скрие треперенето им.
— И как изобщо ви хрумна, че Ричард Норууд не ви обича? Та той полага всички усилия да ви ухажва, както подобава на джентълмен. Не ви ли стига, че е готов да се ожени за вас, макар да нямате зестра?
Мария пое дълбоко въздух.
— Той и Уолсингъм ме използваха за целите си, Ваше величество.
— Е, и какво от това? Министърът е готов да използва и баба си, ако това може да помогне за осъществяване на плановете му. Вие им помогнахте да разкрият заговора, който целеше убийството Ни. Съжалявате ли за участието си?
— Не, Ваше величество, разбира се, че не!
— Макар че, както казвате, сте дъщеря на Испания?
— Аз съм половин англичанка и презирам хората, които замислят и извършват убийства.
— Добре казано. Вие сте смело момиче. Нали видяхме как се справихте с дамите, които си позволяваха да се държат нелюбезно. Защо не отидете при Ричард Норууд и не му кажете открито какво става в сърцето ви? — Елизабет потупа ръката й. — Сър Ричард е почтен човек. Той заслужава нещо по-добро от доживотна работа на галерата или жестока смърт на кладата на инквизицията.
Мария се вцепени от ужас. Никога нямаше да забрави първата си среща с Норууд, мръсната му коса и брада, силното тяло, оковано във вериги и привързано към пейката на гребците. Студена тръпка прониза тялото й и тя чу ясно плющенето на страшния камшик. Елизабет беше права. Той имаше силно развито чувство за чест и щеше да я отведе лично в Кадис въпреки изричната кралска заповед. Тя не можеше да допусне такава жертва.
Кралицата се изправи и сложи ръка на рамото й.
— Ще заповядаме да намерят сър Ричард и да го изпратят при вас. Помислете много добре какво ще му кажете, за да не му навредите. Разбира се, не забравяйте и себе си. — Тя се усмихна окуражително и излезе.
Мария се сви на столчето и скри лице в ръцете си. Кралицата я бе посъветвала да разкрие чувствата си пред сър Ричард Норууд, но това беше недопустима волност за строго възпитаните испански дами. Тя беше отгледана като горда дъщеря на испански идалго, чийто род идваше от древността, и полученото възпитание й забраняваше да рискува отказ. Преди много време, когато „Глориана“ вече беше хвърлила котва на английския бряг, тя се бе опитала да го стори. Беше отишла при него съвсем сама, но той не й позволи да заговори за чувствата си. Нямаше да понесе втори подобен отказ, но трябваше да положи всички усилия, за да го убеди да остане в Англия. Той не биваше да отива в Испания, където непременно щяха да го арестуват и измъчват. А след участието му в нападението над Картахена беше заплашен от смъртна опасност. Но как да отиде по-нататък и да му признае, че го обича с цялото си сърце, че е болна от любов към него…
Почука се и Мария скочи от мястото си. Сър Ричард влезе и застана до вратата. Лицето му не изразяваше нищо, но очите му светеха със странен блясък и около устните му играеше загадъчна усмивка. Днес обаче в нея нямаше и следа от подигравка. Мария не можа да разбере какво е настроението му и уплахата й нарасна. Норууд се държеше почтително, както винаги, но част от обичайната му самоувереност липсваше и той изглеждаше някак странно раним.
— Доня Мария, кралицата ми каза, че желаете да говорите с мен. Аз съм винаги на вашите услуги.
Казвайки това, той остана до вратата и Мария смутено извърна глава.
— Сър Ричард… — Тя заговори, без да смее да го погледне. — Нашата господарка ме уведоми, че… че желаете да ме придружите до Испания. Не мога да ви разреша. — Тласната от внезапен импулс, тя извика: — Не можете да направите това! Не ви позволявам!
— И защо, ако мога да попитам?
— Защо ли? — повтори смаяно тя. — Защото се излагате на опасност.
— А вас какво ви е грижа? За вас съм само един англичанин, пират и негодник.
— Вие сте рицар и джентълмен, сър Ричард, и аз… много бих съжалявала за смъртта ви. — Мария говореше едва-едва.
— Значи гордата испанска красавица може да изпитва и нещо като съчувствие, макар че присъства на бичуването ми, без да се трогне?
Читать дальше