Джоана Макпийс: Испанската награда

Вятърът се бе обърнал. Мария се събуди и смръщи носле. От долната палуба на галерата, където бяха настанени робите, се носеше отвратителна воня, с която не можеше да се справи дори розовата вода, която дуенята Консуело беше разляла по голия под на кабината заедно със свежи цветчета. Младото момиче се изправи и посегна към ароматизатора си. Но дори портокалът, набоден с карамфилчета, не можеше да прогони миризмата на пот, урина, катран и застояла вода. Беше часът на сиестата и горещината беше непоносима. Капитанът дон Естебан я бе уверил, че галерата ще хвърли котва в пристанището на Кадис, преди да настъпи нощта.

Мария се обърна към Консуело, нейната компаньонка и камериерка, която се бе изтегнала на тръстиковото си легло и хъркаше доволно, и се усмихна снизходително. Нищо не можеше да смути здравия дух на Консуело, нито даже бъркотията около бързото им отпътуване от естанцията в близост до Малага, камо ли пък необичайните условия на пътуването им.

Бяха направили всичко възможно да предпазят Мария от неудобствата. Дон Естебан й отстъпи без колебание каютата си на кърмата. Това било най-малкото, което можел да направи за племенницата на дон Фелипе Сантяго и Талавера, обясни й той, пък и пътуването й било осъществено много скоро след смъртта на баща й дон Диего.

Кабината на капитана се намираше точно под предната стълбичка към каютите и беше ужасно тясна и задушна. Мария нямаше представа къде спеше капитанът, след като й бе предоставил каютата си. Без да се оплаква, Консуело се бе задоволила с тръстиковото легло в кабината на Мария.

Как благотворно й се отразяваше уравновесеността на дуенята, особено след онзи ужасен ден, когато стана ясно, че дон Диего никога вече няма да напусне леглото си. Мария проля горещи сълзи на едрата гръд на Консуело, докато успя да се овладее и да скрие дълбоко болката, както подобаваше на дъщерята на един испански идалго. Тогава пристигна дон Фелипе, за да се заеме с делата на племенницата си.

Мария вече беше подготвена от баща си каква съдба я очаква. Дори сега, самотна в задушната кабина, тя си спомни как потта се стичаше на големи капки по трескавото чело на дон Диего. Двамата седяха заедно в градината на естанцията и той държеше ръката й в своята.

— Ела съвсем близо до мен, детето ми. Седни тук, на столчето пред краката ми.

Стресната от признаците на обзелата го болка, Мария се опита да го накара да замълчи.

— Не се измъчвай, татко, не говори. Напрежението е твърде голямо за теб. Знам, че пак имаш силни болки.

Дон Диего я възпря меко, като сложи върховете на пръстите си на устата й.

— И преди съм имал такива болки, но се опитвах да ги крия от теб. Сега вече не мога, пък и няма смисъл, защото не ми остава много време.

— Татко…

— Лекарят смята, че е сърцето. И аз се опасявах от същото. Преди един месец писах на чичо ти дон Фелипе. — Баща й вдигна рамене и по тясното му, умно лице се изписа смесица от подигравателна веселост и учтиво съжаление за грижите й. — Той ще пристигне скоро и ще бъде до теб в тези тежки часове.

Мария се опита да се пребори с напиращите сълзи.

— Сигурна съм, че докторът ще ти помогне…

— Само ще облекчи болките ми, миличка, а той го прави вече от седмици. Ти си смело момиче, Мария. Познавам те достатъчно добре, за да се съмнявам в това.

— Ще се опитам, татко…

— И ще успееш. Искам да имаш доверие в чичо си Фелипе, Мария. Ти не познаваш нито него, нито леля си, и сигурно ще се чувстваш много самотна, особено… — Той помълча малко и лицето му помръкна. — Твърде дълго живях тук като отшелник, откакто майка ти умря, за да те пазя от опасностите…

Мария го погледна изпитателно.

— Не те разбирам, татко. Каква опасност би могла да ме заплашва? Ние с теб водим толкова спокоен живот. Кой би желал да ни стори зло?

Баща й въздъхна дълбоко.

— Ти си съвсем невинна, Мария, не знаеш почти нищо за сенчестата страна на живота, също като майка си. Тя се доверяваше всекиму — включително и на мен, а аз не бях в състояние да я защитя. — Той се взираше покрай нея в някаква неизвестна далечина, очите му потъмняха от сълзи.

Мария отговори несигурно:

— Как би могъл да я защитиш, след като такава е била божията воля? Не се обвинявай, татко! Консуело ми е разказвала колко дълбоко си обичал мама и тя теб.

Баща й се опита да подреди мислите си и да запази достойнството си.

— Каквото и да реши чичо ти Фелипе относно твоето бъдеще, ти трябва да го послушаш, на всяка цена. Задачата му е да ти намери подходящ съпруг, тъй като аз вече не мога.