Джоана Макпийс: Испанската награда

Мария беше ужасена от безцеремонността, с която й говореше един мръсен пират. Този мъж се държеше с нея като равен! Как смееше да изкаже предположението, че и двамата имаха английска кръв във вените си? Това беше истината, но тя само усложняваше случая. За първи път в живота си тя бе принудена да признае факта, че кръвта на майка й е кръв на враждебна нация. Макар че Англия и Испания не бяха във война помежду си, корабите на двете страни не преставаха да се нападат, особено във водите на Новия свят. Обидена и болезнено уязвена, Мария обърна гръб на непознатия гребец, бутна настрана надзирателя и се втурна нагоре по стълбичката, за да потърси убежище в каютата си.

Рязкото отваряне на вратата изтръгна Консуело от обятията на съня. При вида на бледата и трепереща Мария и разкъсаната рокля от гърлото й се изтръгна задавен писък.

— За бога, какво е станало? Къде бяхте?

— Тихо, Консуело. — Мария не беше в настроение да отговаря на въпроси или укори. Много добре знаеше, че се е държала неприлично. — Иди да ми донесеш топла вода. Хайде, какво чакаш! — извика сърдито тя, когато възрастната дама продължи да я зяпа с отворена уста. Внезапното събуждане беше помътило разума й.

— Искате да се къпете? Сега? Но доня Мария… — Консуело се изправи с мъка и се запъти с бързи крачки към питомката си. — Това е невъзможно. Дон Фелипе съобщи още преди няколко часа, че наближаваме брега. Багажът ви е прибран…

— Тогава ще извадиш една рокля. Трябват ми чисти дрехи, разбери. — Мария обърна гръб на дуенята си. По дългите й ресници бяха надвиснали сълзи на гняв и отчаяние.

— Щом настоявате…

— Настоявам. — Мария затропа с краче по пода и Консуело се отдръпна стъписано. Момичето никога не се беше държало така властно.

— Какво се е случило? Нали знаете, че може да напускате каютата само ако и аз съм с вас. Да не би да е станало… нещо лошо? — Тревогата в гласа й беше съвсем искрена.

— Нищо не е станало. Казах ти от какво имам нужда. Не стой тук, а ми помогни.

— Но как скъсахте роклята си? Да не сте паднали по стълбата? — Консуело развърза корсажа на Мария, свали роклята и втренчи невярващ поглед в скъсаната коприна.

— Иди да ми донесеш топла вода, бързо.

— Не мога, не разбирате ли? Екипажът е зает с подготовката за влизането в пристанището.

— Тогава ще, се измия със студена. Непременно трябва да се измия.

Мария свали ризата си и потрепери при мисълта за мръсните ръце, които бяха посегнали така грубо към нея. Зелената дневна светлина от прозореца към кърмата позлати стройното й тяло, хвърли сенки върху стегнатите млади гърди, освети тънката талия и високите бедра. Тя беше висока за момиче, но тялото й беше приятно закръглено, макар че още не бе достигнало разцвета на своята женственост. Консуело наля вода от сребърната кана в дървеното ведро и Мария започна да се мие с треперещи ръце. Искаше й се да изстърже целия горен пласт на кожата си, за да заличи грубото докосване. Консуело я гледаше страхливо. Откъм палубата се чуваха енергични команди, отекваха стъпки на боси крака. Сигурно вече влизаха в пристанището. Или имаше нещо друго? Тя отвори един сандък и затърси чисти долни дрехи.

В този момент на вратата се почука.

— Трябва да говоря с теб, Мария. — Решителният глас на дон Фелипе не търпеше противоречие.

Консуело облиза пресъхналите си устни. Сигурно на палубата беше станало нещо страшно, докато тя си хъркаше спокойно в леглото. Какво можеше да каже в своя защита?

Най-после успя да промълви няколко думи.

— Дон Фелипе… съжалявам, но не мога да ви пусна… Доня Мария си почиваше и още не е облечена.

— Тогава й кажете да побърза. Случаят е спешен. — Стъпките му се отдалечиха.

Консуело помогна на Мария да се облече и едва успя да стегне шнуровете на корсета й, защото пръстите й трепереха.

— Трябва да ми кажете какво се е случило — прошепна през сълзи тя.

— Не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа. — Сълзите вече се стичаха по набръчканите бузи на дуенята. — Мой дълг е да ви пазя. Дон Фелипе беше побеснял от гняв. Наистина ли не ви се е случило нищо лошо? — В гласа й имаше толкова страх, че въпреки гнева си Мария се усмихна.

— Нищо ми няма, Консуело. Оказа се, че на този кораб е трудно да избегнеш робите.

— Света майко божия! — прошепна ужасено Консуело. — Дон Фелипе ще заповяда да ме набият с камшик. Ще ме изхвърли от дома си. Ще…

— Нищо няма да ти направи. Престани да хленчиш. Много добре знаеш, че няма да се отделя от теб. А сега почисти кабината и повикай чичо ми.