Джоана Макпийс: Испанската награда

— Страданията му тепърва започват. Когато всичко свърши, от кожата му ще останат само парцали.

— Той не ми стори зло, чичо! Ако държите да го накажете като пример за назидание, което вероятно е необходимо, ще си позволя да кажа в негова защита, че само моето непростимо лекомислие доведе до простъпката му. Може би поне ще намалите наказанието му.

— Ти също заслужаваш да получиш добър урок, затова сега изисквам да станеш и да ме придружиш на палубата, за да присъстваш на наказанието на онзи нещастник. Сцената няма да бъде забавна, Мария. Искаше ми се да ти я спестя, но няма как. За нещастие това е невъзможно.

— Искаш да присъствам… докато го бичуват? — Мария не владееше гласа си.

— Очаквам, че няма да покажеш слабост. Ти си дъщеря на дон Диего Сантяго и Талавера и моя племенница. Ако във вените ти тече кръвта на семейство Талавера, трябва да имаш здрав стомах.

— Кога… кога ще се изпълни наказанието?

— Щом се почувстваш достатъчно силна, за да станеш и да дойдеш с мен — отговори студено дон Фелипе.

— Сега? — Мария го погледна с разширени от ужас очи.

— Точно така. Само след час ще хвърлим котва в Кадис. — Мъжът се обърна енергично към вратата и Мария разбра, че трябва да стане и да го последва. Тя събра всичките си сили и се надигна.

Преди да излязат от каютата, дон Фелипе се спря колебливо и поглади черната си брада.

— Надзирателят ми каза, че онзи мъж се е обърнал към теб на чужд език. На английски ли ти заговори?

Мария сведе глава.

— Да.

— И ти ли му отвърна на същия език?

— Доколкото си спомням, не съм отправила към него нито дума.

— Много добре. — Дон Фелипе кимна доволно. — Радвам се, че не си привлякла вниманието към английския си произход. Не искам нито дон Естебан, нито знатните в Кадис да знаят за това. Ще бъда откровен, драга племеннице, и ще ти предложа да забравиш завинаги, че у теб има нещо английско. Баща ти не е направил добре, като те е научил да говориш английски. Няма по-добър език от нашия кастилски. Забрави миналото. Животът в естанцията свърши. Не говори за майка си. Ти си дъщеря на дон Диего и това е достатъчно да ти осигури необходимото уважение.

Мария сведе глава, за да прикрие израза на очите си от погледа на дон Фелипе. Имаше чувството, че той я беше ударил. Родният й чичо се бе постарал да унижи починалата й майка и да заличи спомена за нея и го бе сторил с хладна пресметливост. Баща й никога не беше крил голямата си любов към майка й, нали затова се бе оттеглил от кралския двор. Дали го беше направил, защото другите испански благородници бяха започнали да го подозират? След смъртта му Мария трябваше да се справя сама с мислите и страховете си за бъдещето. Днес й бяха дали да разбере, че според испанските представи тя не е истинска дъщеря на идалго. Странно, но точно в този миг проумя и безумната си реакция на предизвикателството на онзи роб. Наистина ли трябваше да го нашиба с камшика, за да осъзнае коя е и откъде произхожда?

Мария изправи гордо глава и последва чичо си в сумрачния коридор. Консуело чакаше до стълбичката.

— Върни се в каютата и събери багажа ми — заповяда спокойно младата жена. Не искаше дуенята й да присъства на бруталната сцена.

Екипажът беше събран в средата на кораба. Дон Естебан излезе да посрещне новодошлите. Дружелюбното му лице изразяваше загриженост за състоянието й. Поклонът му беше извънредно учтив.

— Доня Мария, нямам думи да изразя колко дълбоко съм засегнат от обидата, нанесена на достойнството ви тук, на моя кораб. Толкова се старах да държа робите далече от вас, а то…

Мария сведе глава.

— Много съм ви благодарна, дон Естебан. Дълбоко съм ви задължена за усилията, които полагахте, за да се чувствам добре.

— Би трябвало да заповядам да набият до смърт това безсрамно куче. Когато хвърлим котва, ще го изправят пред съда и ще го обесят. За съжаление трябва да съблюдавам формалностите, иначе още сега щях да го окача на гредата.

— Мисля, че бичуването е достатъчно — отговори с треперещ глас Мария. — Той не ми стори зло…

Капитанът се поклони отново, без да обръща внимание на възраженията й, и я придружи до приготвения стол.

Чу се шум от влачещи се стъпки и звън на вериги, който наближаваше. Двама стражи с шлемове и ризници извлякоха на палубата английския роб. Мария устреми очи към него, макар че си беше заповядала да не гледа. Ноктите й се впиха в нежната кожа на дланта и тя едва не извика от болка.

Англичанинът се изправи и примигна срещу слънцето. Толкова време беше седял заключен в полутъмната долна палуба, че слънчевата светлина го заслепи.