Джоана Макпийс: Испанската награда

— Моля ви, опростете му останалата част от наказанието. — Очите й умоляваха капитана да разбере, че тя не е в състояние да понася повече страшната гледка.

Дон Фелипе изръмжа разгневено. Мария го беше поставила в неловко положение, като бе нарушила всички правила на благоприличието и бе слязла без придружител на робската палуба — постъпка, недопустима за добре възпитано младо момиче, а сега излагаше на показ слабостта и неспособността си да наблюдава спокойно наказанието на роба. Не такова поведение се очакваше от неговата племенница.

Капитанът се поклони повторно и издаде кратка команда. Двамата стражи развързаха ремъците, които стягаха китките и глезените на бичувания, и тялото му падна тежко на палубата. Най-после Мария успя да отмести поглед от окървавения му гръб и от тъмните петна по излъсканите дъски.

Дон Фелипе улови ръката на племенницата си и я поведе към каютата й. Хватката му беше желязна. Очевидно се боеше, че Мария ще падне в безсъзнание или отново ще го изложи с проява на симпатия към един недостоен престъпник, който се бе осмелил да я докосне.

Мислите се надпреварваха в главата й, но тя вървеше с високо вдигната глава покрай зяпащите я моряци. Молеше се робът да остане в безсъзнание още известно време, за да не усеща болките. Даже един еретик-англичанин не заслужаваше такова жестоко наказание. Но войниците щяха да го върнат в съзнание и да увеличат страданията му. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя, само тя беше виновна за всичко.

Щом стигнаха до вратата на каютата й, дон Фелипе я пусна и се поклони сковано. Не й каза нито дума, но от очите му вееше леден студ. Неодобрението му беше повече от очевидно. Мария се поклони дълбоко и щом той й обърна гръб, се облегна изтощено на вратата и от очите й потекоха сълзи. Стана й лошо, в гърлото й се надигна гадене и уплашената Консуело я отведе до леглото. Мария захълца отчаяно, докато Консуело се оттегли безшумно в ъгъла, за да приготви и последните неща за слизането на сушата.

— Станете — проговори след малко тя с необичайна мекост. — Всичко свърши. Не бива да мислите повече за това.

— Беше ужасно, Консуело. Те му смъкнаха кожата от гърба, камшикът откъсваше цели парчета плът, а той беше толкова смел, не издаде нито звук, само…

— Може да е страдал, но си го заслужава — отговори настойчиво Консуело. Мария не можеше да се успокои. Изобщо не забеляза, че галерата хвърли котва, не чуваше тропането на боси крака над главата си, не разбра кога свиха платната, не чу дори как надзирателят даде почивка на измъчените гребци. Галерата се намираше в пристанището на Кадис. Оттук щеше да започне новият й живот, но Мария не искаше и не можеше да мисли за него. Непрекъснато се молеше англичанинът, който беше изтърпял страшни страдания заради нея, да избегне испанския съд и въжето на палача.

По-късно Мария почти не си спомняше как пристигнаха в Кадис. Екипажът разтовари багажа й, един офицер й помогна да слезе по стълбичката в чакащата лодка. Докато наближаваха брега, тя не размени нито дума с чичо си.

Пристанището беше препълнено с кораби. Мария видя блещукащото на запад слънце, което позлатяваше боядисаните в бяло къщи, гордо издигащите се към небето мачти на безбройните кораби, лодките и кейовете, разхвърляните по доковете бали и денкове. Шумът от дрънчащите вериги, песента на груби гласове в пристанищните кръчми, ругатните, тропотът на колелата по неравния калдъръм, цялото това оживление не успя да я изтръгне от вцепенението, в което беше изпаднала.

Каретата на Талавера чакаше на кея, изискан екипаж с позлатени украси на вратите и колелата. Мария се зарадва, когато зае мястото си върху меките кожени възглавници и спусна червената завеска пред прозорчето. Между многото напълно чужди хора тя се чувстваше смутена и объркана, бузите й пламтяха от срам.

Каретата остави бързо зад себе си препълнените с хора тесни улички и се насочи към изискания квартал на града. Високи стени предпазваха къщите на благородниците от любопитните погледи на простолюдието. Конете препускаха дълго по сенчестите алеи и накрая спряха пред масивна, обкована с желязо порта. Лакеите на Талавера се втурнаха да поемат юздите. Спуснаха стълбичката и дон Фелипе слезе. Той протегна ръка, за да помогне на племенницата си, после учтиво я поведе към дома си.

Миризмата на жасмин и лакирано дърво я удари право в носа и я замая. Голямата зала беше с високи сводове и под, покрит с плочки. Вътре беше приятно хладно. Слугите и слугините се поклониха дълбоко на господаря си и се втурнаха към каретата да разтоварят багажа. Мария бе отведена в задните покои. Една жена се надигна от високия си стол до прозореца, където се занимаваше с бродерията, и се запъти към тях с протегнати ръце.