Джоана Макпийс: Испанската награда

Сега Мария можа да види колко грамадна е фигурата му. Този мъж беше по-висок дори от баща й и от дон Фелипе. Раменете му бяха широки, тялото силно и здраво, въпреки изнурителния труд с греблото. Гърдите му бяха покрити с къдрави светлокафяви косъмчета, под които изпъкваха твърдите ребра. Под яркото слънце разбърканата му коса изглеждаше още по-светла. Мария неволно се запита колко ли време щеше да бъде необходимо да превърнат това великолепно тяло в жалка развалина. Робът беше още млад, само дето гъстата брада го състаряваше.

Той се поклони подигравателно, с подчертана небрежност към Мария и в позата му нямаше и следа от покорство. След това се обърна със същата самоувереност към капитана и Мария прехапа до болка долната си устна. В очите на роба святкаше същата студена веселост, която я бе вбесила при първата им среща.

Дон Естебан направи кратко движение с ръка и стражите поведоха англичанина към решетката, закрепена за главната мачта. Мария скри лице зад ароматизираната си кърпичка, докато пазачите привързваха ръцете и глезените на роба за пречките на решетката със здрави кожени ремъци. Той не издаде нито звук, не изръмжа от гняв, нито помоли за милост. Събраните на палубата мъже не помръдваха. Мария имаше чувството, че я следяха с укорителни погледи, защото всички знаеха кой е причината за днешното бичуване. Всеки от тези мъже беше изпитал на гърба си жестоките удари на камшика или поне беше присъствал на бичуване.

Боцманът излезе напред. Приличаше на бъчва, дребен и пълен, същинско джудже, но мускулите му бяха яки и корави като на гребците. Той пристъпи бавно към решетката, развивайки дългия си камшик, завършващ с желязна топка.

Мария едва сдържа отчаяния си вик. Когато осъденият мина покрай нея, тя видя на гърба му множество стари белези, но видя и следите от ударите, които му бе нанесла тя. Коравата кожа беше покрита със засъхнала кръв. Белезите от камшика щяха да останат завинаги, вечен спомен от преживяното унижение. Тя стисна устни при мисълта, че имаше голяма вероятност това бичуване да бъде последното. Полузарасналите белези доказваха, че англичанинът и друг път е проявявал дързост и е бил наказван с цялата строгост на испанските обичаи. Очевидно яростта му не беше насочена само срещу нея. Пленникът не се бе примирил със съдбата си, но нямаше да издържи дълго на постоянните унижения и страшните наказания. Заля я вълна от горещо съчувствие.

Камшикът изсвистя във въздуха и улучи целта си със смъртоносна точност. Мария усещаше ударите върху собственото си тяло и всеки път потръпваше от болка, въпреки че се стараеше да остане неподвижна. Англичанинът не издаваше нито звук, само тялото му се свиваше и гърчеше като в смъртна битка. Камшикът плющеше безмилостно. При следващия удар се чу шумно поемане на въздух. Мария забрави света около себе си, останаха само тя и измъченият роб. Даже камшикът сякаш беше движен от механична ръка.

Защо англичанинът не викаше? Защо не ревеше от болка? Издръжливостта му беше свръхчовешка и Мария съзнаваше, че той е напрегнал всеки нерв, за да не издаде нито звук в нейно присъствие. След двадесетия удар обаче отекна силен, пронизителен вик.

Мария хвърли бърз поглед към дон Фелипе, за да го помоли за помощ. Ала неговото внимание беше приковано в ставащото с роба. От чичо си не можеше да очаква подкрепа. Тя обърна леко глава към дон Естебан и видя, че тъмните му очи са вперени напрегнато в лицето й. Камшикът отново изсвистя във въздуха и всички чуха как след удара гребецът пое измъчено въздух.

Мария стана от стола си, опитвайки се да запази спокойствие.

— Моля ви, дон Естебан — проговори дрезгаво тя. — Мисля, че онзи нещастник е страдал достатъчно и не е нужно да удължаваме мъчението му.

Тонът й беше заповеднически, капитанът се поклони и махна на лоцмана.

— Почакай!

— Мария! — Гласът на дон Фелипе трепереше от гняв. — Дон Естебан знае какво прави. Робът трябва да бъде наказан за грубата обида, която ти е нанесъл. Капитанът не може да пази дисциплината на борда без такава демонстрация на строгостта си. Нямаш право да се намесваш.

Мария се престори, че не чува думите на чичо си, и нарочно не го погледна, защото цялата трепереше и се боеше, че гласът ще й изневери.

— Дон Естебан, аз… знам, че онзи мъж е разбрал грешката си и съжалява.

Беше й ясно, че лъже, но нямаше друг изход. Макар да не виждаше лицето на роба, тя беше убедена, че устните му са разкривени в подигравателна гримаса, която оборваше твърдението й. Въпреки това продължи решително: