Консуело изтри сълзите си, после направи реверанс и изчезна.
Мария се отпусна тежко във високия стол. Чувстваше се слаба и безпомощна, сякаш беше прекарала цели седмици в леглото. Този неочакван сблъсък я бе объркал напълно. Защо постъпи така неразумно и слезе при гребците? Много добре знаеше, че дон Естебан беше взел всички предпазни мерки, за да избегне подобни неприятни срещи. Тя престъпи недвусмислената заповед на чичо си и слезе долу. Защо го направи? Последните мъчителни седмици бяха събудили в душата й съмнения относно произхода й. Макар че дон Диего беше говорил често за любимата си жена, той не беше намекнал с нито една дума, че на дъщеря му се гледа като на човек със смесена кръв, а не като на истинска испанка. И изведнъж — този последен разговор… Майка й беше англичанка. Онзи отвратителен роб беше разбрал от пръв поглед, че в жилите й тече английска кръв, дори се бе осмелил да я подиграе за това. Инстинктът й подсказваше, че чичо й ще я упрекне гневно, защото не се беше държала, както подобава на дъщерята на един испански идалго, но и защото случилото се му бе напомнило за произхода й. Именно този произход правеше задачата му да й намери подходящ съпруг не само трудна, но и извънредно неприятна. Двамата все още не бяха говорили на тази тема, но помежду им сякаш имаше стена, която ги разделяше. Вероятно това беше обяснението на факта, че дон Фелипе никога не беше посещавал брат си. Мария изпъна крехките си рамене, вдигна гордо глава и стисна здраво резбованите облегалки на стола, за да посрещне със спокойно лице решителния разговор, който предстоеше.
Дон Фелипе спря на вратата на каютата. Тъмната му коса докосваше фенера, окачен на рамката. След малко се приведе и влезе бавно. Без да обръща глава, каза студено на Консуело:
— Остави ни сами.
Мария не се изправи. Очевидно не беше в състояние да го стори, макар че строгият етикет й предписваше да посрещне своя чичо и настойник с подобаващо уважение.
— Прости ми, че не ставам, чичо. Все още съм твърде развълнувана.
Мъжът застана пред нея и я измери с дълъг, внимателен поглед. Едър и силен, свеж и по свой начин красив, макар да наближаваше четиридесетата си година. Облечен според изискванията на придворната мода в черно кадифе, жакетът и панталонът подплатени с бял сатен, с черни пера на кадифената барета. На шията и по черния кожен колан святкаха рубини.
— Извинявам те. — Гласът му беше дрезгав и рязък. Мария усети как гърлото й се сви от страх. Чичо й беше разгневен от поведението на племенницата си и успяваше да се сдържа само поради дълбоко внушената учтивост на испанския идалго.
— Дошъл съм да искам обяснение. Дон Естебан ме осведоми, че на палубата за робите се е случило нещо неприятно. — Той спря за миг, после прибави, без да повишава тон: — Неприятност, в която си била замесена ти.
Кръвта биеше болезнено в слепоочията на младото момиче. Мария навлажни пресъхналите си устни и стисна с такава сила облегалките на стола, че пръстите й побеляха.
— Дълбоко съжалявам, че неразумното ми поведение ви причини затруднения, чичо.
— Чакам твоето обяснение.
— Аз… излязох да се поразходя… на палубата… — Мария преглътна и сведе глава. Не смееше да погледне чичо си.
— Не мога да си представя как си попаднала на долната палуба. Знаеш, че там са настанени робите-гребци.
— Исках само малко чист въздух. Тук беше ужасно горещо. А после, когато се обърнах, за да сляза долу… — Тя се поколеба. — Помислих си… исках да… знаех, че там има и чужденци… — Гласът й трепереше, пълен с трудно потискани сълзи. — Знам, че постъпих като глупачка… но слязох долу, защото исках да ги видя. Исках да разбера как се отнасят към тях, страдат ли…
— Само дон Естебан има право да се разпорежда с екипажа и робите.
— Знам, знам — прошепна нещастно Мария. — Държах се непростимо. Толкова съжалявам и се разкайвам…
— Направила си голяма глупост! Дон Естебан бе принуден да се лиши от всичките си удобства, за да не те излага на неприятни срещи, които да застрашат доброто ти име.
— Знам и съм му благодарна.
— А ти потърси доброволно тази среща. Обясни ми, ако обичаш, как окованият във вериги роб е могъл да се доближи до теб.
Запъвайки се на всяка дума, Мария разказа случилото се, без да крие нищо. Дон Фелипе вдигна многозначително рамене.
— Този човек трябва да бъде наказан.
— О, не! — Мария затрепери с цялото си тяло. В очите на чичо й пламтеше студен гняв. Дон Фелипе приличаше на баща й, но беше жесток човек. — Искам да кажа… грешката е само моя. Аз го ударих. Раних го.
Читать дальше