Джоана Макпийс: Испанската награда

Въздухът в каютата я задушаваше. Трябваше да излезе за малко на палубата, да подиша соления морски въздух и да охлади пламтящите си бузи. Консуело продължаваше да спи със съня на праведница. Не й даде сърце да я събуди, а и искаше да бъде сама. Скоро щеше да бъде постоянно заобиколена от дамите в домакинството на доня Беатрис. Това беше последната й възможност да помисли спокойно за миналото и да се подготви за новия си живот: женитба и брак.

Тя вдигна косата си на тила и закрепи гъстите къдрици с няколко гребенчета от абаносово дърво. Тежката копринена одежда, която бе свалила, преди да си легне, беше хвърлена на края на леглото. Мария я облече безшумно и я затвори на шията със сребърна брошка. Ръбовете бяха обточени с блестящо бели ширити, с тях бяха стегнати и раменете. Това беше единственото светло петно на черната траурна одежда, която потискаше духа й, както плътните гънки на коприната тежаха върху крайниците й. Накрая Мария се сети за малката си ароматна възглавничка и я закрепи със сребърна верижка на китката си. Знаеше, че ще има нужда от силната миризма. Когато се качваше по стълбичката към кърмата, винаги усещаше вонята от пейките на гребците.

Може би щеше да има късмет и да намери палубата пуста. Дон Фелипе беше дал строги нареждания на екипажа да уважава усамотението й, а и през цялото време я наблюдаваше от сигурно разстояние. За да й създаде още повече удобства, беше заповядал да закрият част от палубата с голямо платно, което пазеше пътничките както от горещината, така и от онази част на кораба, където бяха подслонени моряците и робите.

Когато се изкачи по дървените стъпала, Мария усети с наслада внезапния хлад на соления морски бриз; тя пое дълбоко дъх, спря за миг и се вслуша в дрезгавите крясъци на морските птици, които кръжаха над кораба. Кърмата изглеждаше пуста и Мария се зарадва, че ще остане за малко без надзор. Тя се облегна на релинга и се загледа с присвити очи към бавно приближаващия се бряг. Бяха още твърде далече, за да се различат подробности, но тя видя зелените гори, кафявата линия на брега и светлите ивици на пясъчните плажове.

Галерата се движеше бавно. Вятърът вееше към сушата и я носеше право към пристанищната дига на Кадис. Робите-гребци можеха да си отпочинат.

Робите! Мария отново усети отвратителната воня откъм долната палуба. Откакто беше стъпила на кораба, тя не бе видяла нито един роб. Често беше мислила за тези нещастници и макар че изпитваше съчувствие към страшното им, безнадеждно положение, съзнаваше необходимостта от налагането на това наказание. Консуело й разказа, че много от гребците са пирати, заловени в открито море при нападенията над испански кораби. Сигурно някои от престъпниците бяха англичани, сънародници на майка й. При тази мисъл Мария настръхна. Дори да бяха пирати и еретици, те бяха хора и представата, че работеха по цял ден под безмилостния камшик на надзирателя, далече от зелените поля на родината си, за които баща й беше разказвал с такъв копнеж, я натъжаваше.

Мария не познаваше нито един англичанин. Дали всички бяха руси като майка й или червенокоси като скандално известната кралица Елизабет? Понесена от някакъв неведом копнеж, тя направи няколко стъпки към стълбичката, която водеше към долната палуба, където бяха пейките на гребците. Ала непоносимата горещина и отвратителната воня на отдавна немити човешки тела я спряха и тя затаи дъх, ужасена от невероятната гледка.

Видя насреща си две дълги, предълги пейки. Гребците, оковани в мръсни вериги, бяха клюмнали над греблата си, благодарни за неочакваната почивка, дадена им от попътния вятър, и спяха със съня на крайното изтощение. Главата на надзирателя, който отмерваше такта, също беше паднала върху барабана, с чиято помощ подканяше гребците да теглят равномерно ремъците. От полуотворената му уста се чуваше задавено хъркане. Всички бяха голи, само на бедрата си носеха къси мръсни препаски. Дълга желязна верига, захваната за двата края на пейката, свързваше глезените им. Косите и брадите на мъжете бяха дълги, мръсни и сплъстени и им придаваха почти животински вид. Мария си представи как робите седяха по цял ден в този тесен кафез и водеха безкрайната си борба с барабанните удари на надзирателя и изпита пареща болка. Страданията им щяха да свършат едва когато сърцата им престанеха да бият и ги изхвърлеха през борда. Нямаше да ги удостоят дори с погребение в осветена земя. Сърцето на Мария се сви от съчувствие.