Джоана Макпийс - Испанската награда

Мария прехапа устни.

— Нима искаш да кажеш, че няма да му е лесно да ми намери съпруг, тъй като майка ми е била англичанка?

Баща й отвърна лице. Очевидно не смееше да я погледне.

— Сега разбирам, че постъпих много егоистично, като те задържах тук, до мен, толкова изолирана от света. Ти си всичко, което ми остана, и ако те бях отделил от себе си, сърцето ми нямаше да издържи. Затова не те пуснах дори в Кадис, за да се запознаеш с леля си и чичо си. Беатрис можеше да те представи на някой добър момък, подходящ по ранг за семейството ни. Но както и да е, Фелипе вече е събрал някои сведения и аз се надявам и се моля резултатът от тях да осигури бъдещото ти щастие.

Много скоро болките се засилиха и не му позволиха да продължи. А после вече беше твърде късно.

Мария не помнеше майка си, знаеше само името й — Мери Гаскойн. След смъртта на английската кралица, чиято придворна дама била, майка й се омъжила за дон Диего Сантяго и Талавера, който бил в свитата на крал Филип, и заминала с него за Испания. Дон Диего и английската му съпруга се обичали страстно. Баща й така и не бе успял да се възстанови физически и душевно след смъртта на своята Мери, застигнала я в разцвета на живота й, само три години след раждането на Мария. Помолил краля да се отдалечи завинаги от двора и се посветил изцяло на грижите за единственото си дете, дар от любимата му жена.

Мария седеше на задната пейка в каютата и лицето й се очертаваше неясно през зеленикавото стъкло на големия прозорец към кърмата. Очите бяха наследство от майка й. Дон Диего често й беше разказвал, че цветът им е същият като на мъничките английски великденчета с дълбоката им синева и тъмното, почти пурпурно ограничение на ириса. Кожата на Мария беше по-светла от тази на другите момичета в провинциалното имение на Талавера. Във всичко останало обаче тя приличаше на баща си, който беше съвършен испански благородник. Чертите на лицето й бяха неговите, тесният благороден нос под тъмнокафявите, красиво извити вежди беше неговият, нежната уста с не много пълни чувствени устни също беше неговата.

Мария приглади нетърпеливо непокорните къдрици на кестенявата си коса и откри високото си чело. Лицето й беше аристократично и според испанския вкус не олицетворяваше съвършената красота, овално, доста тясно като това на дон Диего. В този момент изразът му беше замислен, изразяваше меланхолия и копнеж. Мария въздъхна уморено. На седемнадесет години една част от живота й беше вече свършила. Вратата към безгрижното, изпълнено с обич съществуване в имението на баща й близо до Малага с портокаловите му горички и сенчести алеи се беше затворила завинаги. Даже ако след женитбата си можеше да посети отново естанцията, животът там нямаше да бъде вече същият. Тя щеше да стане собственост на съпруга си и никога вече нямаше да бъде дъщерята на един нежен и мъдър мъж, който я бе обичал повече от всичко на света.

След погребението чичото беше съобщил на Мария намерението си незабавно да я отведе със себе си в Кадис. Той не заговори за плановете за женитба, които по молба на брат си бе обмислил преди заминаването си за Малага. Времето за това още не бе узряло. Дон Фелипе обичаше да върши всяко нещо по реда си.

Мария уважи последното желание на баща си и се предаде доверчиво в ръцете на дон Фелипе. Той беше три години по-млад от дон Диего, едър, силен мъж със същата синьочерна коса и брада като баща й, но с малко тромавите маниери на моряк. В продължение на десет години той беше служил като командир на галера под началството на известния адмирал Санта Круз. В поздрава му имаше известна дистанцирана дружелюбност, но той се опитваше да преодолее смущението й, за да облекчи заминаването й. Тя беше убедена, че той ще изпълни с чест поставената му задача, но болката й беше твърде силна и затваряше сърцето и сетивата й пред всеки полъх на човешка топлина.

Освен това Мария се боеше от срещата с леля си, доня Беатрис, и трепереше пред неизвестното си бъдеще. Не можа да прогони мислите за новия живот дори по време на странното, доста приличащо на пленничество пътуване на борда на галерата.

Мария бе обзета от внезапна паника. Докато беше в морето, тя имаше време да си отдъхне, но това щеше да свърши скоро. Рано сутринта бе чула как дон Фелипе нареди да приготвят багажа за разтоварването му на сушата. Цяла сутрин Консуело се занимаваше с прибирането на дрехите й. Скоро Мария щеше да се озове в една чужда къща в един чужд град. Щяха да й изказват лицемерно набожни съболезнования и да й задават въпроси. Толкова много въпроси.