Джоана Макпийс: Испанската награда

Мария стисна ръце в юмруци и в очите й пламна буен син огън.

— Наистина ли смятате, че съм искала това или дори съм се радвала на гледката? Как не ви е срам! Нали вече ви обясних — нямах възможност да го предотвратя! Знаете ли колко ми беше мъчно и как се тревожех за вас? Дори сега, почти всяка нощ… — Тя се потърси от ужас. — Виждам опръсканата с кръв палуба, чувам плющенето на камшика и… Няма да ви позволя да ме върнете в Испания. Кажете, че няма да го направите, моля ви!

Очите й се напълниха със сълзи. Ричард Норууд вдигна ръка и помилва копринената къдрица на слепоочието й.

— Значи все пак не сте равнодушна към мен, моя испанска красавице, макар че ви доведох със себе си като военна плячка и макар че съм само един проклет пират. — Тонът му беше лек и шеговит, но Мария усети, че с това само желае да скрие собствената си слабост и напора на чувствата, които заплашваха да го надвият.

Най-после преградите помежду им паднаха и двамата разбраха, че думите са станали излишни.

Ричард привлече Мария към гърдите си и впи устни в нейните, първо меко и нежно, сякаш за да подпечата съюза им, после все по-страстно. Устните й се отвориха плахо и тя обви с ръце врата му. Той беше висок и тя трябваше да се вдигне на пръсти, което предизвика смеха му и го накара да я вдигне високо във въздуха и да я завърти около себе си. Мария също се засмя и се хвана здраво за тила му, защото й се зави свят. Беше толкова щастлива, че чак не й се вярваше. Най-после беше в обятията на любимия човек, двамата бяха едно и само смъртта можеше да ги раздели.

След известно време Ричард я остави внимателно на пода, взе ръката й и я отведе до пейката под прозореца.

— Кажи го най-после! — заповяда с усмивка той. — Кажи: аз съм твоя, аз ти принадлежа с душа и тяло.

— Аз ти принадлежа. Аз те обичам. — Мария говореше на английски, бавно и несигурно, и мъжът избухна в ликуващ смях.

— И си съгласна да станеш лейди Норууд и да останеш с мен в тази студена, влажна, неприятелска страна?

— Тя не е студена и неприятелска, когато ти си тук, с мен — възрази с усмивка Мария.

— Защо ме отблъскваше, любов моя?

— Защото си мислех… мислех, че поиска ръката ми само защото си човек на честта. На кораба… тогава се опитах да ти кажа… но повярвах, че не ме искаш, и се отчаях. А после, когато ме доведе в двора…

— Уолсингъм ми нареди да го сторя и основанията му бяха толкова солидни, че чувството за дълг не ми позволи да се възпротивя. Тъй като намерението му беше Лестър да се влюби в теб, аз нямах право да ти разкрия истинските си чувства. О, сладката ми, само ако знаеше как страдах, докато те гледах да разговаряш с онзи млад глупак, а не смеех да ти кажа какво изпитвам към теб. Когато осъзнах, че интригите на Уолсингъм те излагат на сериозна опасност, реших да разкрия картите си и да пресека намерението му да те използва за целите си.

— Но кралицата беше в сериозна опасност и имаше нужда от помощ.

Ричард кимна мрачно.

— Преди да слезем на английския бряг, бях решил да ти се обясня и да те помоля да станеш моя жена. Но все още бях служител на Уолсингъм и трябваше първо да го помоля да ме освободи, преди да си позволя да ти разкрия чувствата си.

— Защото като негов служител си бил заклет враг на Испания, нали? Най-после разбрах. Вече знам, че си бил в Испания, за да разузнаеш силна ли е флотата на крал Филип и колко войска може да тръгне срещу Англия.

Ричард кимна повторно.

— Не се срамувам, че бях един от агентите на Уолсингъм. Ти знаеш, че крал Филип е враждебно настроен към Англия и заплашва дори живота на нашата кралица. Но се влюбих в теб, една испанка, и не исках да ме възприемаш като свой враг. Затова трябваше да се освободя от задълженията си към Уолсингъм, да изпълня дълга си докрай и да се убедя, че владетелката ни може да управлява спокойно. Затова реших да почакам, но, кълна ти се, дори не подозирах, че и ти ще се окажеш въвлечена в заговора!

— А сега свободен ли си?

— Да, кралицата ми даде разрешение да се оттегля от двора. Ако ме искаш, ще те отведа в имението си в Йоркшир. Ще станеш господарка на едно провинциално домакинство и всички мои хора ще те уважават.

— О, Ричард, любими мой, това е най-голямото ми желание, но… — Мария взе ръката му и я поднесе към устните си.

— Искаш бракът ни да бъде благословен от Светата църква?

Мария кимна потиснато.

— Ще се оженим в присъствието на двора, както желае кралицата, но ти обещавам, че по-късно ще повикам свещеник в Аскриг, който да ни венчае с католически обред. На кораба ме попита каква е била религията на баща ми. Не разбра ли, че и аз принадлежа към старата вяра? Повечето провинциални благородници от Севера са католици. Ние не посещаваме църковните служби на държавното вероизповедание, плащаме си глобите и въпреки това оставаме верни на Елизабет. Аз уважавам и обичам нашата кралица, Мария, защото тя е законната владетелка на Англия.