Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Измъкнах се през прозореца на стаята и доплувах до яхтата. После се скрих в кабината на кърмата.

— Нима? Защо не се преоблечеш?

Тя не ми отговори и се обърна към Хъчинсън:

— Загаси този прожектор.

— Прави каквото ти казва дамата — посъветвах го аз. Той се подчини, светлината загасна и сега онези на брега ни виждаха чудесно. Капитан Имри каза:

— Хвърлете оръжието, адмирале.

— Правете каквото казва господинът — обадих се аз.

Чичо Артър хвърли оръжието. Капитан Имри и Лаворски тръгнаха към нас с уверена походка. Увереността им се дължеше на факта, че в ръцете на тримата мъже от трюма на лодката, на онзи на лебедката и на още двама, които се излязоха иззад кабината на моторницата. Изневиделица се бяха появили пистолети. Погледнах към въоръжената група и бавно казах:

— Очаквали сте ни.

— Естествено, че ви очаквахме — жизнерадостно отвърна Лаворски. — Скъпата ни Шарлот ни уведоми за точния час на пристигането ви. Как можахте да не се досетите за това, Калвърт?

— Откъде знаете името ми?

— От Шарлот, умнико. Имам чувството, че доста сме ви надценявали, приятелю.

— Значи мисис Скурас е била внедрена сред нас — въздъхнах аз.

— Примамка — каза весело Лаворски. Добродушието му обаче никак не ме заблуждаваше. Знаех, че би ме разпънал на кръст и би наблюдавал мъките ми със същата любезна усмивка. — А вие налапахте всичко кука, плувка и влакно. Примамката ни носеше със себе си миниатюрен предавател и имаше скрит пистолет. Още отпреди знаехме за предавателя ви, маскиран в десния двигател. — Той пак се засмя и то така, че реших, че го обземат конвулсии. — Знаехме всеки ваш ход, откакто напуснахте Торбей. Как ви се струва това, мистър таен агент Калвърт?

— Не ми харесва. Какво ще правите с нас?

— Не се правете на дете. Какво сме щели да правим с тях! Боя се, че много добре знаете какво ще правим. Как открихте това място?

— С палачи не разговарям.

— Отначало мисля да простреляме крака на адмирала — каза лъчезарно Лаворски. — После ръката, после бедрото и…

— Добре. На борда на „Нантвил“ имахме радиопредавател.

— Това го знаем. Но как разбрахте за Дъб Сгир?

— По лодката на студентската експедиция. Тя беше закотвена на доста голямо разстояние от каквито и да било скали. А въпреки това имаше голяма пробойна. Нямаше откъде да получи тази пробойна. Дупката е била направена изкуствено. Просто лодката им е била прекалено близо до вас. Студентите са могли лесно да ви забележат, особено вашата водолазна лодка.

Лаворски погледна Имри, а той кимна:

— Бях предупредил, че той ще забележи пробойната. Има ли още нещо, Калвърт?

— Доналд Макекърн от Илън Оран. Трябвало е да задържите него, а не жена му. После Сюзан Кърксайд — не е трябвало да й позволявате да се движи из района. Къде сте виждали младо двайсет и една годишно момиче с огромни сенки под очите? Момичетата на тази възраст не се притесняват от нищо. Освен това е трябвало да заличите белега от опашката на самолета на сина на лорд Кърксайд на ръба на скалата. Видях го от хеликоптера.

— Това ли е всичко? — запита Лаворски. Кимнах. Той отново погледна към капитан Имри.

— Вярвам му — каза Имри. — От нашите никой не е проговорил. Сега го знаем. Първо Калвърт ли, мистър Лаворски?

Доста делово пипаха тези типове. Бързо се обадих:

— Имам два въпроса. Аз съм професионалист и трябва да знам. Моля ви ми отговорите. Предполагам, че ме разбирате.

— Имате две минути — усмихна се Лаворски. — Побързайте, че ни чака работа.

— Къде е сър Антъни Скурас? Трябваше да е тук.

— Тук е. В момента е в замъка с лорд Кърксайд и лорд Чарнли. „Шангрила“ е закотвена от другата страна на острова.

— Вярно ли е, че целият план е замислен от вас и Долман? И че вие сте подкупили Чарнли, за да ви предава тайни сведения от застрахователното дружество? Вярно ли е, че Долман е избрал капитан Имри и му е наредил да си намери главорезите и че вие сте отговорен за отвлечените и потопени кораби, от които после сте изваждали товара? И за смъртта на нашите хора.

— Няма смисъл да се отрича очевидното — гръмогласно се засмя Лаворски. — Добре се справихме, а, Джон?

— Много добре, наистина — отвърна хладно Долман. — Хайде, че губим време.

Обърнах се към Шарлот Скурас, която все още държеше пистолета насочен към мен, и казах:

— Разбирам, че трябва да бъда убит. И понеже смятам, че ти си виновна за това, най-добре е ти да свършиш и тази работа. — Пресегнах се хванах ръката й с пистолета и я притиснах към гърдите си. — Ще те моля да го направиш бързо.