Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Великолепно проведено, моето момче — каза той на Роли. — Великолепно. В новогодишния списък за наградите ще има нещо и за теб. Аха, виждам някакви приятели да идват насам.

Не че всички, които слизаха по стълбите, бяха приятели. Четиримата оклюмали здравеняци, които виждах за пръв път, несъмнено бяха от хората на Имри. Следваха ги сър Антъни Скурас и лорд Чарнли. Зад тях вървяха четирима командоси със същите стабилни ръце, с каквито, изглежда, се отличаваха хората на Роли. След това се появи лорд Кърксайд заедно с дъщеря си. Беше невъзможно да се каже какви мисли минаваха през главите на начернените командоси, но по лицата на останалите осем души се четеше едно и също изумление.

— Скъпи Кърксайд! Скъпи приятелю! — Чичо Артър се спусна напред и разтърси ръката му — бях забравил, че се познаваха. — Радвам се да те видя жив и здрав. Истински се радвам. Всичко свърши вече.

— Какво става, за бога? — запита лорд Кърксайд. — Пипнахте ги, така ли? А къде е момчето ми? Къде е Ролинсън? Какво…

Откъм стълбите долетя приглушен звук от експлозия. Чичо Артър погледна Роли, който кимна:

— Пластичен експлозив, сър.

— Великолепно, великолепно — Чичо Артър светеше от удоволствие. — Ще ги видиш всеки момент, Кърксайд.

Той се запъти към стената, където стоеше старият Скурас с ръце на тила, протегна се и му спусна ръцете, а после дълго разтърсва десницата му, сякаш се опитваше да я изтръгне.

— Не ти е тук-мястото, Тони, приятелю. — Това беше един от великите моменти в живота на чичо Артър. И той го отведе при лорд Кърксайд. — Било е ужасен кошмар. Ужасен кошмар, приятелю. Но сега всичко приключи.

— Защо го направи? — глухо изрече Скурас. — Защо, за бога? Знаеш ли изобщо какво направи?

— За мисис Скурас ли говориш? За истинската мисис Скурас? — Във всеки от нас живее актьор, но най-вече в чичо Артър. Той дръпна назад ръкава си и внимателно погледна ръчния си часовник. — Тя кацна в Лондон от Ница преди малко повече от три часа. Вероятно вече е в клиниката.

— Какво значи това, за бога? Чуваш ли се какво говориш? Жена ми…

— Жена ти е в Лондон. Дамата тук е Шарлот Майнър и винаги е носела това име. — Погледнах Шарлот. Пълно недоумение последвано от проблясъци на надежда. — Преди известно време, следвайки плана си, приятелите ти Лаворски и Долман отвличат жена ти, за да те принудят да им съдействуваш и да им предоставиш средствата си. Според мен, Тони, на тях не им е харесвало това, че ти си милионер, а те — само директори. Всичко са били измислили, дори са имали нахалството да твърдят, че ще влагат постъпленията в империята ти. Но жена ти успява някак си да избяга и те хващат братовчедка й Шарлот, която е и най-добрата й приятелка, и към която жена ти е силно привързана, и заплашват, че ще я убият, ако не получат обратно мисис Скурас. Мисис Скурас веднага се предава. Това ги подсеща, че могат да имат два дамоклеви меча над главата ти, вместо един, и те решават да задържат Шарлот заедно с жена ти. Така можели да бъдат сигурни, че ще правиш точно каквото се иска от тебе. А за да ви контролират по-лесно, а и за да придадат по-голяма достоверност на историята за смъртта на жена ти, измислят версията, че вие двамата сте били тайно женени.

Чичо Артър беше деликатен човек. Изобщо не спомена, че мозъчните увреждания, получени от мисис Скурас при автомобилна катастрофа две години преди мнимата й смърт, постепенно се бяха влошили до такава степен, че тя едва ли някога щеше да напусне болницата.

— Как успя да се досетиш за всичко? — запита лорд Кърксайд.

— Не съм се досетил. Трябва да отдам дължимото на сътрудниците си — щедро отвърна чичо Артър. — В полунощ във вторник Хънслет се свърза с мен по радиото. Предаде ми списък от имена на хора, за които Калвърт искал спешни и изчерпателни сведения. Този разговор е бил подслушан от „Шангрила“, но те не са знаели за какво говори Хънслет, защото при радиовръзките ни всички лични имена са кодирани. По-късно Калвърт ме осведоми, че когато е видял сър Антъни във вторник вечерта, му е направило впечатление, че той преиграва. Според него преигравал, но само донякъде. Сторило му се, че сър Антъни е потресен от мисълта за смъртта на жена си и е много отчаян. Смятал, че истинската мисис Скурас не била мъртва, защото не можел да си представи как човек, който така открито показва колко му е скъп споменът за жена му, може да се ожени отново два-три месеца по-късно. Очевидно го бил направил в името на единствения човек, когото наистина обичал дълбоко. Аз веднага се свързах с Франция. Полицията в Ривиерата отвори гроба в Бюли, където я били погребали, защото тя уж била починала в някакъв близък санаториум. Ковчегът бил пълен с пънове. Това ти си го знаел, Тони.