Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Точно така беше.

— Зрението ми е великолепно, а това на сър Артър не е — още от войната. Огледах внимателно белезите на гърба ти. Бяха съвсем истински. Както бяха истински и убожданията от спринцовката, с която са ти инжектирали болкоуспокояващо средство преди да те ударят с камшика. В това отношение някой е проявил човечност, така да се каже.

— Много неща бих понесъл — обади се Скурас мрачно, — но не и мисълта… не и мисълта, че…

— Допуснах, че именно вие сте настояли за упойката, сър. Дори бях сигурен. Както бях сигурен, че сте държали и на запазването на живота на отвлечените от всички онези малки яхти и сте казали, че последствията от това изобщо не ви интересуват. Между другото. Шарлот, аз прокарах нокът по един от белезите на гърба ти. Би трябвало да подскочиш от болка, но ти дори не трепна. И то след престоя ти в солената вода. След това вече бях сигурен в подозренията си. За всичко, което вършех, си имах основанията. Ти ни каза, че си дошла да ни предупредиш за грозящата ни смъртна опасност, все едно, че ние нищо не знаехме. Отвърнах, че до един час ще напуснем Торбей, и ти веднага се измъкна до каютата си, за да им го предадеш. Затова Куин, Жак и Крамър дойдоха с гумената лодка доста преди времето, когато според тебе трябваше да дойдат — смятали са, че ще ни изненадат. Ти сигурно много обичаш мисис Скурас, Шарлот. Нямала си голям избор — ставало е въпрос или за нея, или за нас. Само че аз ги очаквах и Жак и Крамър умряха. Казах ти, че тръгваме към Илън Оран и Крейгмор. Ти веднага отново изприпка в каютата си и им предаде, че се насочваме към Илън Оран и Крейгмор, което не би трябвало да ги разтревожи ни най-малко. По-късно ти казах, че отиваме към Дъб Сгир. Ти пак се отправи към каютата си, но преди да успееш да се свържеш с тях, падна и заспа на килима, може би в резултат на мъничкото нещо, което бях поставил в кафето ти. Не можех да те оставя да уведомиш приятелите си, че тръгвам към Дъб Сгир. Иначе там щяха да ни чакат доста посрещачи.

— Значи си бил в каютата ми, така ли? Каза, че съм била на пода?

— Да. Но нямам нищо общо с дон Жуан. Влизам и излизам в спалните на дами като едното нищо. Попитай Сюзан Кърксайд. Ти беше на пода и аз те сложих в леглото. Разгледах ти ръцете и видях, че белезите от въжето са изчезнали. Явно са били използували гумени медицински маркучета, точно преди да дойдем аз и Хънслет.

Тя кимна смутено.

— Естествено, намерих предавателя и пистолета. После, докато бяхме в Крейгмор, ти се опита да измъкнеш още информация от мен. Тогава дори направи опит да ме предупредиш, защото вече се разкъсваше на две. Аз ти дадох исканата информация, но тя не беше цялата истина. Казах ти само онова, което исках да предадеш на Лаворски и хората му, и ти — кимнах одобрително, — го стори като послушно малко момиченце. Изтича до спретнатата си варосана стая и…

— Филип Калвърт — бавно произнесе тя, — ти си най-жалкият, лицемерен и подъл тип…

— На борда на „Шангрила“ има хора на Лаворски — прекъсна, ни възбудено старият Скурас. Той вече се беше поокопитил. — Могат да се измъкнат…

— Ще се измъкнат с доживотни присъди — отвърнах аз. — Сигурно вече са с белезници, или с каквото там обичайно боравят в такива случаи хората на капитан Роли.

— А как разбрахте местоположението на „Шангрила“? Как я открихте в тази мъгла през нощта?

— Работи ли моторницата на яхтата ви? — запитах аз.

— Какво? Какво, по дяволите… — Той изведнъж се отпусна. — Не работи. Нещо става с двигателя.

— Нормалното въздействие на пудрата захар върху двигателите — обясних аз. Всъщност всякаква захар върши работа, ако се сипе в резервоара, но в случая разполагах само с пудра захар. Това стана в сряда вечерта, когато със сър Артър си тръгвахме от яхтата ви, но преди да тръгнем с „Файъркрест“ към пристана. Добрах се до моторницата с един килограм захар. Боя се, че клапаните на двигателя вече не стават за нищо. Носех и едно малко устройство, излъчващо насочващ сигнал, което прикрепих към вътрешната преграда близо до котвата — място, където никой не би погледнал дори и след една година. Така че вие си прибрахте повредената моторница на борда, а ние вече знаехме къде се намира яхтата ви във всеки един момент.

— Боя се, че не разбирам, Калвърт.

— Погледнете господата Лаворски, Долман и Имри. Те добре разбират за какво става дума. Зная точната честота на изпращаните от този предавател сигнали — нали аз съм го поставял. Дадохме на един от хората на мистър Хъчинсън тази честота и той настрои приемника си на нея. Като всички риболовни корабчета, и неговото разполага със затворена антена, която действува като пеленгатор. Той просто е трябвало да я върти, докато открие посоката, от която сигналът е най-силен. В това отношение изобщо не е могъл да сбърка.